Home Интересни места Хухла – селото, което никога няма да умре
Хухла – селото, което никога няма да умре

Хухла – селото, което никога няма да умре

0
0

Озовавам се в Хухла при едно от брожденията ми из ивайловградските земи. Селото е разположено върху високото било на Родопа, а отсреща е границата на България. Оттук мога да хвърля поглед чак към Одрин и към част от гръцките земи съседни да нашите.

Държавата е вдигнала ръце от този край и не проявява интерес към живота, бита и малцината останали в Хухла, ала въпреки това хората тук не са се предали, запретнали са ръкави и се борят за бъдещето си. Те са сърцати и добродушни, усмихват ми се при всяка наша среща и ме поздравяват. Събират се и си споделят какво им е в душата, как могат да си помогнат и какво може да направят.

Веднъж годишно на Илинден се организира събор и родова среща, който по идея на Иван Бунков постепенно прераства във фестивал наречен „Мистериите на Хухла“.

От 2010г. се връчва и награда-статуетка на златен цървул, като специално жури се събирало в местната кръчма и решавало кой да бъде удостоен с честта да се нарече почетен селянин на Хухла.

През годините статуетката е била присъждана на Ивайло Балабанов, Петър Василев, Калуди Калудов, Недим Налбантоглу и др. Благодарение на този фест живите наследници се върнали и оправили покривите на къщите си, които напуснали преди години. Може два пъти в годината да е, но къщата се отваря, къщата живее със стопаните си и къщата си отива със стопаните си.

 

БЪЛГАРИН

О,  КОЛКО  ТРУДНО  Е  ДА  БЪДЕШ  БЪЛГАРИН
ВЪВ  ТОЗИ  КРАЙ  ОТ  БОГ  ЗАНЕМАРЕН,
СРЕД  ДИВИТЕ  МУ  ТИЛИЛЕЙСКИ  ХЪЛМОВЕ
ДА  БЪДЕШ  ЦЯЛ  ЖИВОТ  ЗАКРЕПОСТЕН.

И  ЦЯЛ  ЖИВОТ,  НАКАЗАН  С  УЧАСТ  КЛЕТА,
С  ЕДНА  ПОЧТИ  БЕЗХЛЕБНА  НИЩЕТА,
ДА  НОСИШ  ТИХО  СВОЯТА  НЕСРЕТА
И  СВОЙТА  ТРУДНА  БАЛГАРСКА  СЪДБА.

ДА  ЗНАЕШ,  ЧЕ  БЪЛГАРИЯ  Е  ГЛУХА
ЗА  ТЕБ,  НО  ПАК  ДА  ВЯРВАШ  ОТ  СЪРЦЕ,
ЧЕ  ЗАПОЧВА  ВИНАГИ  ОТ  ХУХЛА,
А  НЕ  ЗАПОЧВА  ОТ  „ДОНДУКОВ“  ДВЕ.

О,  КОЛКО  ТРУДНО  Е  ДА  СИ  НАКАЗАН
ОТ  БОГ  И  ЦАР  В  ЕДИН  ЗАБРАВЕН  КРАЙ.
ПРЕЗРЯЛ  НИХИЛИСТИЧНАТА  СЪБЛАЗЪН,
ДА  ВЯРВАШ,  ЧЕ  ЗЕМЯТА  ТИ  Е  РАЙ.

И  ГОРД,  ИЗСТРАДАЛ  СКРЪБНАТА  РАЗРУХА
НА  ДНЕШНАТА  БЕЗРОДНА  СВОБОДА,
ДА  КАЖЕШ:  „АЗ  СЪМ  БЪЛГАРИН!  ОТ  ХУХЛА!
ВСИЧКО  ОСТАНАЛО  Е  СУЕТА!“

Ивайло Балабанов

 

На центъра срещам леля Златка, която ми предава думите на майка и, която е една от живите свидетели на тежките времена застигнали това село  през 1913г. Тя е една от малцината избегнали смъртта, когато при отстъплението си турците събират местните жители в старата църква и я подпалват.

„Отидохме през Сив кладенец, през там минахме, та после ни закараха до Димотика, оттам в Александрополис. Дойде един руски офицерин, той каза нещо и пак ни върнаха обратно. Като си дойдохме обратно селото цялото изгорено, цялото село изгорено, само турската къща дето затваряха конете, само тя е останала, защото те там са спали. Намерихме един чувал сюпюрге (семенца от метлата ) и тия семенца оставихме за семе. Изровихме тогава корените на дъбовете, ей там отгоре на баира. Те са сладки. Ще ги копаете, ще ги копаете.Не знаеш, вика, какъв ред ще дойде.  И от тея корени така изкарахме зимата. Боси и полуголи ходихме, няма ни цървули, ни дрехи. Всичко е изгорено.  И от това сюпюрге оставихме семе, което на пролетта да засеем. Една година ядяхме сюпюрге, после оттук-оттам намерихме по една шепа пшеница, жито да си правим хляб. Това е. Жестоки години!“

Заравям се в архивите, защото усещам, че все още има нещо което е неизказано и си струва да бъде извадено на бял свят и откривам повече информация за онова време. Изглежда, че Хухла е имало същата съдба както повечето погранични села в този район и е пострадало жестоко от безчинствата на турците през далечната 1913г.

Ето какво четем в книгата на Л. Милетич „Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година“ за събитията случили се след Съединението:

„Сутриньта на 28 септември всички си останали затворени въ кръчмата. Турцитѣ събрали и женитѣ на края при една турска кѫща и имъ заповѣдали, да стоятъ тамъ. Една отъ тия жени, която бѣше въ Ортакьой, а именно  З л а т а  К о л е в а  (50 годишна), ето какво ми съобщи:

„Ние останахме при кѫщата. Кладоха патраулъ. Мѫжетѣ ги изкарватъ на край село въ една кѫща.  Е д и н ъ  п о  е д и н ъ  г и  в к а р в а л и  в ѫ т р ѣ  и  с ъ  щ и к о в е  г и  у б и в а л и. Прѣди това сѫщата сутринь попа ни най-първо го убиха въ черквата: извадиха го отъ дюкяна и го вкарватъ въ черквата, която е на 30-40 разкрача отъ дюкяна.

Т а я  в е ч е р ь,  к о г а т о  д а  к о л я т ъ,  е д и н ъ  т а б о р ъ  г ъ р ц и  д о й д о х а  о т ъ  о к о л н и т ѣ  с е л а  —  о т ъ  А к а л а н ъ,  о т ъ  Г а й д о х о р ъ,  З о р н а з а р ъ,  П л е ỳ  и  д р.  П о з н а х м е  г и.  Б ѣ х а  п р ѣ о б л ѣ ч е н и.  П о п а  с ъ  н о ж о в е  —  с ъ  щ и к о в е,  о щ е  н е  в л ѣ з ъ л ъ  в ъ  ч е р к в а т а,  г о  м у ш к а л и.  Т о й  р е в ѣ ш е,  ч у в а ш е  с е.  Н а с ъ  ж е н и т ѣ  т о г а в а  н и  п р и б р а х а  н а  д о л у,  и  н и е  г о  в и д ѣ х м е.  М ѫ ж е т ѣ  ч у в а л и  н е г о в и я  р е в ъ  и  в з е л и  д а  с и  с к у б я т ъ  к о с и т ѣ.  В с и ч к и  м ѫ ж е  г и  и з б и х а,  н а й – н а п р ѣ д ъ  с ъ  щ и к о в е,   п о с л ѣ  с ъ  п у ш к и.  Ч у х а  с е  з а л п о в е.  С л ѣ д ъ  т о в а  з а п а л в а т ъ  к ѫ щ а т а  и  и з г а р я т ъ  х о р а т а.  Имало ли е и живи изгорени, не се знае. Двѣ момчета, Христо Димитровъ (21 г.) и Димитъръ Митровъ (15 год.) се отървали, първиятъ раненъ. Избѣгали отъ двора на кѫщата, когато почнали да ги мушката. Стрѣляли подирѣ имъ и ранили първия въ ногата. Когато бѣгалъ, на край селото единъ гъркъ билъ на караулъ, и той стрѣлялъ подиръ него. Избититѣ ги зная всички по име:

Тодоръ Колевъ (58 год.), Георги Шоповъ (55 г.), Яньо Зафировъ (48 г.), Илчо Димитровъ (60 год.), Маври Илчовъ, неговъ синъ (28 г.), Маринъ Колевъ (55 г.), Митро Ивановъ (60 г.), Адани Костовъ (48 г.), Атанасъ Костовъ (33 г.), Иванъ Георгиевъ (50 г.), Ангелъ Трандафиловъ (55 г.), Коле Ангеловъ, неговъ синъ (18 г.), Георги Христовъ (50 г.), Кольо Костадиновъ (55 г.), Коста Илчевъ (35 г.), Атанасъ Илчевъ, братъ му (32 г.), Коста Колевъ (65 г.), Тодоръ Костовъ, синъ му (26 г.), Вълчо Фъндуковъ (60 г.), Коста Георгевъ (38 г.), Христо Георгевъ (65 г.), Стайко Карафиловъ (45 г.), Иванъ Димитровъ (34 г.), Илия Христовъ (33 г.), Димитъръ Костадиновъ (35 г.), Ангелъ Димитровъ (35 г.), Хр. Стайковъ (35 г.), Вълчо Колевъ (35 г.), Стайко Сотировъ (30 г.), Дим. Трандафиловъ (34 г.), Иванъ Пеневъ (56 г.), Василъ Атанасовъ (45 г.), Димитъръ Василевъ, неговъ синъ (20 г.).

Има и други избити, всичко 41 мѫжъ и 1 жена — Злата Зафирова (60 г.).“

Старата църква е била изгорена до основи, а на нейно място в момента има мемориален паметник на който с големи букви е изписано: „…И да се помни, тук лежат костите на 42ма българи-мъченици“. Тук периодично се изнасят концерти заради добрата акустика, а и гледката си заслужава – вижда се долината на Арда, а в далечината се простират гръцките земи.

На центъра на селото има голям мраморен паметник на загиналите в Отечествената война хухленци.

Под селото на около 400 метра се намира Хухленския водопад до който се достига трудно, но си заслужава да се види при пълноводие.

Изкачвам се на възвишението над селото наречено връх Свети Илия, където в далечни времена е имало светилище от 12ти век, а по-късно и много стар параклис до който е бликал лечебен извор. Местен човек ми разказва интересно предание за него. Всяка година на празника на Свети Илия, на Илинден, на върха се качвал елен. Щом го видели местните раздавали курбан, ала след няколко години поради някаква причина благородното животно спряло да идва и водата мистериозно пресъхнала. По-късно се правил сондаж и открили, че вода има на около 70 метра под земята, ала никой след това не се нагърбил да изкопае кладенец и да я изкара на повърхността. През 1975г. по идея на Иван Бунков се възстановява параклисът и мястото около него се облагородява.  Това място притежава някаква мистична енергия, защото всеки който се е изкачил до тук забравя мигновено за болежките си и го обзема едно страхотно спокойствие. И нищо чудно, понеже параклисът е заобиколен от кленова гора, която отнема цялата отрицателна енергия.  От върха при ясно време се вижда дори Одрин, а на нова година се чували дори звуците от фойерверките и бомбичките пуснати в Кипринос.

Интересно е да се отбележи също и че по някоя време в селото дошъл Милан Миланов, който го проучвал по сведения за мистериозен град, скрит под повърхността му. Разказал на местните, че много отдавна село Хухла било разположено встрани от сегашното си местоположение, а под него имало древен град. Едно от доказателствата за това бил канал покрит с тикли открит при изкопаването на кладенец в двора на местен човек. За да се направят изследвания на връх Свети Илия се качили физици с машини за да извършат замервания, но апаратите им спрели да отчитат. Въпреки това при направените снимки се видяло, че под Хухла имало огромни каверни с вода, ала все още никой не у спял да проникне под повърхността за да открие какво се крие отдолу.

Разходката ми из това красиво селце ме възнагради с много интересни обекти, които успях да заснема.

Край старото училище:

 

Край „новото училище“, което в момента е закрито:

 

По центъра:

LEAVE YOUR COMMENT

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *