‘Човекът е ценност, която трудно се създава и с нищо не може да се замени!’ ЧАСТ 2

Откриваме се в центъра на Пещера удовлетворени от прекарания час. Тези които са карали бъгита по горските пътеки са безкрайно превъзбудени от адреналина и приключението което са изживели, а пък ние се чувстваме истински късметлии заради срещата ни с този необичаен котешки екземпляр.

– Бате, бате ? – отнякъде изскача дребно циганче понесло две найлонови торби с орехи. – Искаш ли орехи?
– За какво са ми, бате? – отвръщам му на въпроса с въпрос. – Не ми трябват.

Малкото човече се опитва да ме убеди да си купя малко, ала аз съм си инат и отказвам. Сещам се, че наскоро научих за националната телефонна линия за деца (телефон 116 111) на която мога да сигнализирам, ако видя малко дете да проси или да бъде тормозено и решавам да се пошегувам. Набирам някакъв номер и уж наистина съобщавам за него на компетентните органи при което малкото циганче побързва да си плюе на петите.

Докато умуваме накъде да поемем някой се сеща, че в близост има пещера, която също като красивата принцеса от приказките носи името „Снежанка“. Оказва се, че е на не повече от 5км от града – разстояние, което с кола се взима едва за няколко минути, докато пешеходец ще го прекоси за около час. Оставяме транспорта на изходната точка от която нагоре тръгва горска пътека и се запасяваме с търпение.

Изкачването не е трудно, просто на места има стръмнини и прасците са подложени на изпитание, но за хората, които са свикнали да изкачват големи денивелации това едва ли ще е проблем. Прави ни впечатление, че въздухът тук е доста чист и всяко вдишване-издишване е истинска благодат за белите дробове.

Двадесет минути по-късно вече сме пред входа, ала трябва да изчакаме за да се събере група и да ни подготвят за влизането. Търпението ни най-накрая е възнаградено и се спускаме по желязната стълба право в недрата на планината.

Екскурзоводът ни е доста начетен и благ, а освен това и голям шегобиец. Докато ни развежда из залите ни разяснява що е то сталактит и сталакмит, а между другото пуска и по някоя шега.

– Има ли хора от Пловдив, Бургас, София или Перник? – пита той.
– Има, има – обаждат се няколко човека с любопитство.
– Дишайте дълбоко! – засмива се – Защото по-чист въздух няма да намерите.

Разходката ни е повече от приятна, прави ми впечатление, че пещерата не е голяма, но скалните образувания в нея са едни от най-красивите в сравнение с всички видяни досега в други пещери.

Изглежда, че поредното ни пътешествие е към своя край, но това което усетихме и преживяхме тук, на това място, ще бъде запазено като един приятен спомен. Времеви отрязък в който всички ние се почувствахме истински щастливи и пълноценни като хора, като личности и най-вече като истински приятели!