Експедиция Железен път – по пътя към морето: По Калоферския Балкан

Тази сутрин напускам уютното си местенце с известна неохота. В центъра на селото е пусто заради ранния час, в който съм станал и използвам времето за разходка. Там, на площада, има паметник на Левски и няколко оръдия от войните, сложени сякаш за украса.

Насочвам се към гарата, която е с чудното име „Ботев“, ала не успявам да открия никого от персонала. Най-вероятно още е твърде рано и служителите не са дошли на работа.

Оттук по релсите продължавам около километър. По картата изглежда, че линията прави полукръг, заобикаля трудния терен и преминава между тесни проломи през скалите. Решавам да не обикалям излишно, затова тръгвам по няколко горски пътеки, които на места са почти непроходими и така достигам до гара „Свежен“.  Тази гара е доста отдалечена от град Калофер, нефункционираща и изградена в социалистически стил. Край нея е налягало стадо от около трийсетина кози и няколко пръча, които блажено лющят корите на няколко млади дървета. Две овчарски кучета се появяват отнякъде, подушват въздуха и лаят по мен. Приближават се на три метра и ме пронизват с изпълнени с ярост погледи. Готови са да тръгнат срещу мен в момента, в който направя само още една крачка напред.

Слизам от гарата и се връщам на линията. Поглеждам картата. Изглежда, че имам още 6 км до гара Калофер, която (кой знае защо) също е разположена на сериозно разстояние от града. Хрумва ми друга идея. Поемам по селски път, който се вие из Балкана, стига до някой чифлик, заобикаля го и ме води на север.

Стада от крави пасат съвсем спокойно по ливадите, а наоколо не се вижда жива душа. Умните стопани са опънали електропастир, който ги отменя в задължението им да наглеждат животните.
Както често пъти става по време на пътуването ми и сега времето се разваля, застудява рязко и крайниците ми премръзват за минути. Разтърквам ръце, за да ги стопля, но без особен резултат. Вятърът навява бледосивкава мъгла, която бавно, но сигурно завладява небосклона. Решавам да избягам и се движа на североизток, та от време на време преминавам през изсъхнали поля и дълбоки долове. Отдъхвам си, щом виждам табелата на гара Калофер.

Преходът ми е изтощителен, изкачването е сериозно, а след него следва и дълго спускане от другата страна на планинското било, което ме забавя значително. Забързвам се и мимоходом минавам през изоставените гари в Осетеново и Манолово.

На смрачаване се засичам с овчар, който е подкарал стадото си към селото.

– Накъде си тръгнал? – пита ме ококорен и оглежда раницата.

– Към Тъжа, ама не зная дали ще мога да стигна дотам.

– А пътя поне знаеш ли?

– Ами не – тук малко послъгвам.

– Охххх, мамоооо – надава възглас и се хваща за главата. – Добре. Слушай сега.

Вдига гегата си и започва да ми обяснява.

– Значи ще вървиш по този долния път, не по горния и след малко ще влезеш в дере. Изкачваш го и минаваш през ей тия два бора горе на хълма. След това ще хванеш по малката пътечка между тях и ще прекосиш още по-дълбоко дере. От другата му страна има нива и път, правен от трактор. Все по него ще вървиш и след това ще стигнеш моста над реката. Ще минеш по него и ще тръгнеш наляво към селото. Дано да намериш някоя къща да преспиш в нея.

– Дано  – слушам го внимателно . – Ама аз си имам палатка, та има къде.

– Абе мани ги тия цигани в Тъжа. – оцъкля се. – Ще вземат да ти направят някой зулум, докато си  в палатката. Иди в селото. Там иди! А откъде си, момче?

– От Смолян!

– Охххх, мамооо – хваща се пак за главата. – Аз съм от Асеновград! Айде и дано да намериш къде да спиш. Оххххх, мамооооо!!!

Изпълнявам най-точно указанията му и стигам до нивата. Ето, че вече виждам Тъжа долу в ниското, а зад малкото село се белее и ждрелото. Скалната порта зее широко и лятно време е от най-посещаваните в района.

Извива се силен вятър и си личи, че времето се влошава. Замислям се и решавам да не слизам в ниското, затова пресичам нивата и свалям раницата в една малка борова гора. Мястото толкова много ми напомня за Родопите, че от първия оглед решавам точно тук да нощувам. Лягам си изморен, но доволен от днешния ден. Към 9 вечерта се извива гръмотевична буря, която носи със себе си много дъжд и вятър. Палатката ми сякаш е като хвърчило, понесено от урагана, блъска се, извива рейките и за момент решавам, че ще отлетя нейде високо. Дърветата скърцат от мощния напън, а аз имам усещането, че всеки момент някое от тях ще падне и ще ме затисне. Дъждът се забива като бръснач в палатката и тя започва да се пълни с вода. Бурята продължава около час.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ