[Част Четвърта] Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии (с. Звездец – с. Младежко)

Нощувката ми на това място мина неспокойно. Обзет бях от някакво тягостно усещане, че предстои да се случи нещо лошо, без да мога да го предотвратя. Сънят ми беше неспокоен, а мислите ми бяха насочени предимно към казаното от вчерашния ми събеседник — че бежанците носят ножове. От това можех само да направя предположение, че самият аз бих могъл да се превърна в доста лесна мишена. Особено през нощта, докато лежах в палатката си, без особено място за мърдане или възможност за самоотбрана.

Именно това не ми даваше мира почти през цялата нощ и подсъзнателно се питах дали това няма да е последната ми нощ – не само на това място, а изобщо.

Разбира се, възможно бе просто да са искали да ме сплашат, за да си тръгна възможно най-бързо оттук, или пък да им послужи като извинение да ме ограбят през нощта. Но при всички случаи самата мисъл не се бе отразила благосклонно на нощната ми почивка.

Както във всяка приказка, идването на утрото пропъди подобните съмнения. Аз се ококорих и изскочих от палатката с мачете в ръка. Поводът бе свистенето от автомобилни гуми — кола тъкмо се бе отклонила от главния път и се приближаваше в посоката, където се намирах. Няма ли най-сетне да ме оставят на мира тези гранични?

Оказа се съвсем друго. Иззад едно дърво се показа мургавата физиономия на младо момче, следвано от няколко по-възрастни, вероятно негови роднини. Не посмяха да се приближат, а само извикаха, за да ме поздравят. Отвърнах им и побързах да кажа, че не съм бежанец и не се крия, за да бягам, а съм дошъл просто да се наспя. Отговорът ми явно постигна успех, защото минута по-късно те вече бяха обратно в колата си и потеглиха в неизвестна посока.

Зачудих се каква ли е тази тяхна мания да претърсват всяко кътче от гората, само и само да заловят някой бежанец. Тогава си спомних нещо, което пазачът на „Петрова нива“ ми бе споделил, макар и съвсем бегло.

Излизаше, че някой им плаща да издирват бежанци, тъй като граничарите нямали достатъчно хора на терен, а Странджа е истинско изпитание за всеки пешеходец. Знаех и нещо друго — макар и вече преобразено, в село Звездец нищо не ставаше без знанието на военните и полицията, така че ромите тук имаха респект и не закачаха други хора, освен онези, които трябваше да откриват.

Събирането на палатката не ми отне много време. Умишлено си бях избрал свръхолекотена палатка, която се побира и в малкия джоб на раницата, а по това време на годината шалтето и спалният ми чувал бяха съвсем базови, за да не добавят излишно тегло към и без това натежалата раница.

Излязох от гората край пътя и поех по банкета, но след стотина метра късметът най-сетне ми се усмихна — вдясно от мен, през гората, тръгваше малка маркирана пътечка. Открих я на картата и забелязах, че върви паралелно на асфалта, което означаваше, че ще избегна шумотевицата и неочакваните срещи.

Пътуването през гората действително ми подейства ободряващо, главно заради укритието от вече напичащото слънце, което дървесните корони предлагаха. След около километър вече излязох на широк коларски път.

Тук вече се усеща едно спокойствие и истинска пустота, в която човек може просто да изгуби себе си за дълго. Макар и съвсем близо до цивилизацията, пейзажът е като застинал във времето и пространството. А зад един завой ме очаква изненада — табела, указваща римска гробница.

От гробницата са останали само камъните в основите. Останалото липсва — отнесено от времето и иманярските набези, така че мога само да предполагам колко мащабно е било това място преди десетилетия. Съвсем близо до нея личат и останки от некрополна могила.

Оглеждам се и виждам, че коларският път е завил вдясно и сега се намирам само на десетина метра от асфалтовия път към село Евренозово, а от другата му страна ме чака още една изненада — долменът „Змейова къща“.

От него не е останало много — човешкото бездействие го е оставило на произвола на времето, вероятно защото на подобни съоръжения в страната ни не се обръща кой знае колко внимание. За щастие в България все още действат организации, които се грижат за маркирането на такива паметници на културата от далечното минало, така че все пак да можем да ги открием и да стигнем до тях.

Оттук до Евренозово е само един хвърлей разстояние, а самото село е разположено в долина между няколко по-високи хълма.

По това време на деня в него цари пълно мъртвило, което отчасти си обяснявам с факта, че местните хора са предимно заети с дърводобив и вероятно са на работа в сечищата. Припомням си, че много пъти по пътя дотук съм виждал натоварени догоре тирове с дървен материал да слизат по коловози от лепкава черна кал по горските пътища, проправени напряко през гората от дървосекачите. В Странджа дърводобивът е доходоносен бизнес, често на ръба на закона, тъй като и до днес се залавят нарушители, които секат горите без билет или разрешение.

Преминавам самотно през центъра на селото, което въпреки обновените жилищни къщи и църквата ми изглежда по-скоро като обитавано от призраци, и поемам на север към Младежко, което е едва на няколко километра оттук.

Пътят до Младежко през гората не е никак труден и изминавам разстоянието сравнително лесно, поради липсата на каквато и да е денивелация. Но малко преди да се изкача по хълма над селото ме посреща изненада. На открита поляна сред дърветата се е настанила тумба роми, които се забавляват на макс с мазна чалга. Цели фамилии са се разположили край няколко дълги сгъваеми маси, отрупани с всевъзможни мезета и напитки, а край тях дънят мощни аудиосистеми, свързани с музикален пулт, около който се суети млад мъж с козирка, обърната назад.

Покрай мен се гонят десетина деца, след което със засилка се хвърлят в близкия поток.

Изглежда, че днес ще е прекрасен ден за гостите на това събитие насред гората, но аз едва ли ще успея да му се насладя. Прекараните няколко дни в пълно спокойствие и далеч от хорската глъч са ме направили изключително чувствителен към подобни тълпи и ми се иска да се шмугна обратно в дебрите на гората възможно най-бързо.

Успявам да прекося цялата поляна под любопитните погледи на множеството и поемам по малка козя пътечка нагоре по хълма през гората. От това, което бях видял на картата, ми се струва, че само той ме дели от селото, в което исках да си отпочина за малко, преди да реша как да продължа нататък.

Нужно ми е малко време, за да се изкача на върха, от който се открива великолепна гледка към полите на планината. В тази си част тя е малко по-висока, така че нямам възможност да хвърля поглед в гънките ѝ и да зърна, макар и за кратко, интересни обекти, към които да се насоча.

Горе, на върха на хълма, попадам на впечатляваща гледка — останки от каменни стени и основи на множество сгради, част от крепостта Голямото кале — тракийска и късноантична твърдина, разположена на около 1,4 км западно от село Младежко. Тя е една от най-големите в Странджа, а в центъра ѝ се намира пещерата Калето, където е открита керамика от късното Средновековие (XII–XIV век).

Впечатлява ме мащабът на останките, които според мен обхващат цялото протежение на хълма, а вероятно и част от подстъпите към него. От другата му страна вече има по-добре утъпкана пътека, която осезаемо се вие покрай дърветата и, следвайки ландшафта, слиза надолу.

В ниското вече се виждат и дървени мостчета, които ме отвеждат право към изворите на река Младежка.

Това място е сред известните в района заради девствената красота на каньона, през който преминава реката, и затова ежедневно се посещава от доста хора. Поемам по маркираната пътека, за да се насладя на това красиво кътче, и така достигам до пещера, която вероятно някога е служила за убежище на монаси-исихасти.

Въпреки постоянно преминаващите джипове на Гранична полиция, никой от тях не ме спира за проверка, което ме обнадеждава, че вероятно тук бежанската вълна не се усеща така силно, както в централна Странджа. Уви, мнението ми се променя напълно, щом слизам под моста, по който преминава второстепенен път за Малко Търново. Малката рекичка под него отдавна е пресъхнала, така че в коритото ѝ се белеят единствено камъните по дъното, а до тях, на брега, някой съвсем прилежно е разпръснал всякакви принадлежности — дрехи, колани, обувки, дребни монети, опаковки от храна…

Изглежда бях попаднал на място, където бежанците могат да си отдъхнат, да се преоблекат и да се подготвят за живота след това.

Макар че досега по пътя си през планината бях попадал на множество отпадъци, от които те самите се отърваваха, тук ситуацията ми напомняше на изоставен горски магазин, в който всеки взема това, което открие.

Внезапно ме обзе чувството, че някой ме наблюдава, и се заоглеждах във всички посоки, без да мога ясно да видя когото и да било. Извадих мачетето си от мястото, където го държах, и го хванах здраво, проправяйки си път през храсталаците пред мен. Виждаше се пътека, която удобно се виеше между дърветата, а след няколкостотин метра се появиха и първите табели. Изглежда пътят беше маркиран от туристическото дружество „Насам-натам“, което си бе поставило за цел да направи планината достъпна за всеки.

Преходът през гората е приятен, но скоро пред мен се изпречва и първият проблем — пътеката е обрасла с ниски храсти и коприва, която неприятно ме жули по краката, обути само в сандали. Първите десетина минути ми служат по-скоро за урок, отколкото за истинско закаляване, и ми хрумва да обуя дълги чорапи — идея, която на пръв поглед може да изглежда безумна заради изключително топлото време, но на практика спасява положението.

Така изминавам около километър, след което пътеката внезапно навлиза в истинска гора от безкрайна коприва. Налага ми се да търся по-заобиколен маршрут и да измина още няколкостотин метра извън обозначението, за да я заобиколя, което ми коства и няколко по-дълбоки одрасквания от клоните на дърветата.

Следобедът вече е към края си, което ме мотивира да потърся място за бивак. Отново ми се иска да съм край реката, колкото и маловодна да е тя. Откривам по-широко място край пътеката и след минута палатката ми вече е разпъната и готова да ме приюти.

От другата страна на реката минава шосето, по което почти на равни интервали избръмчава по някоя кола. Надявам се и тази вечер да мога да си отдъхна, но преди това отделям време, за да попълня дневника си с изминалите днешни събития, преди да потъна в звуците от планината.

МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ ТУК: https://forgottenbulgaria.com/mnogolikata-strandja-part-5/