[Част Пета] Многоликата Странджа – планина на стихии, трудности и много мистерии (с. Младежко – Гората на стихиите)

Понякога през нощта ми се е случвало да ставам свидетел на странни и необясними неща, които след развиделяване съм поставял под съмнение и бързо съм забравял. Тази нощ обаче звуците край палатката ми са меко казано страшни. Гората се е разбесняла, дърветата люшкат клони и се блъскат едно в друго със зловещо пращене, вятърът свисти в короните им и разбутва листата с чудовищна сила. И въпреки това небето е чисто, изпъстрено със звезди.

В единия му край се гизди пълна луна, която хвърля мъртвешки отблясъци по ръбовете на палатката ми, откроявайки я насред мрачната гора.

Внезапно измежду поривите на вятъра и глухото триене на дървесни тела се чува някакъв шепот. Струва ли ми се, или наистина в гората край мен има хора? Подавам глава навън от укритието си и правя безуспешни опити да открия нещо, което да го потвърди, и въпреки че съм насочил фенерчето, то не ми помага особено.

Увивам се по-усърдно със спалния чувал, за да прогоня нощния хлад, и се опитвам да противостоя на всички фатални мисли, които ме връхлитат за нещо лошо, което предстои да се случи. През изминалите няколко дни бях чувал всякакви истории за бежанци и сега в главата ми изниква мисълта за това как вероятно вече съм обграден от насочили остри ножове към мен изтощени и напълно обезверени човешки същества, които нямаха никаква вина за това, което ги бе застигнало и прогонило от родните им места.

И ги бе докарало до състояние, в което отново ще трябва да оцеляват.

Сега, когато върна назад лентата в главата си, се сещам, че по време на пътуванията си съм имал немалко подобни ситуации, като например Джеровския психопат, Гората на мълниите, Прокълнатото гробище край Емерлер, Рогатият в Меден бук и много, много други приключения, в които ми се е налагало освен тялото да поставям на изпитание и психиката си. Дали пък това не бе поредното такова?

Гората край мен отново подивява и ме кара да се повдигна леко, за да се ослушам в идващите отвън звуци.

Ситуацията никак не ми харесва, още повече че се намирах близо до речното корито, където само на километър нагоре открих принадлежности, оставени за бежанците. Дали пък някъде наблизо нямаше малка група, която е използвала укритието на нощта, за да излезе и да си потърси нещо за ядене?

Непознати до момента звуци огласят гората. Сякаш някой или нещо сумти толкова силно, че може да надвие и воя на вятъра. Нещо тежко пристъпва между дърветата и чупи клони, влече шума и създава в главата ми пълна каша от мисли. Как да му се противопоставя, докато съм затворен в толкова ограничено пространство? Имам ли достатъчно батерия в телефона си, за да се обадя за спешна помощ?

Дали някой ще ме открие, ако се случи най-лошото?

Опитвам се да запазя самообладание и да следя дали звуците няма да се приближат прекалено близо, след което най-умно би било да изскоча от палатката с насочено към натрапника или натрапниците фенерче. В другата си ръка имах мачете, което би ми свършило страхотна работа. Особено ако ми се налагаше да се браня от повече от един противник. При първото по-дълго затишие отвън успявам да се отнеса в страната на сънищата, но съм си наложил да не спя дълбоко, за да мога да реагирам във всяка непредвидена ситуация.

Тялото ми определено се нуждаеше от повече почивка след толкова изнурителен дневен преход, но обстоятелствата ми налагаха да предпочета да бъда нащрек, затова се будех през час, за да се ослушам наново.

Шепотът и тежките стъпки сред гората вече не се чуваха, но при все това все още пазех тягостното усещане за надвиснала опасност, която не ми даваше спокойствие. То дойде едва при първите лъчи на слънцето, когато за първи път от началото на това пътуване си позволих да поспя няколко часа след развиделяване. Когато се събудих и излязох от палатката, отвън гората си беше такава, каквато я бях запомнил от вчера, с изключение на това, че някои от дърветата сякаш се бяха надвесили застрашително към мястото, на което се намирах. Дали пък бурният вятър не бе извадил корените им изпод камъните под повърхността?

Пътеката оттук вървеше покрай коритото на полупресъхналата река и спря чак след километър и нещо, в находище от гигантска чобанка, която бе прорасла край брега. Изглежда, че когато са проправяли пътеката, това място е било чисто, за да може по-късно да прорасне, затова и ми се налага да заобиколя отдясно през гората.

В следващите няколко километра пътеката се превръща в удобен коларски път, по който някога са преминавали военни камиони и моторизирани бригади.

По това си личи както от каменните мостове, които са издигнати над реката, така и от правия, в някои отсечки като конец, път. Изглежда, че в не чак толкова далечното минало армията е полагала големи усилия, за да поддържа тази транспортна връзка, а теренът и необятната гора биха осигурили добро прикритие при дислоцирането на хора и техника.

След един завой ме очаква изненада – поле с висока коприва, през която трябваше да премина, за да изляза на пътя за Заберново. Тук в помощ ми идват мачетето и една дълга пръчка, която откривам в речното корито, с които криво-ляво успявам да прекося „долината на болката“. Попадам на табела, която ми указва няколко потенциални маршрута, но планът ми е да тръгна към Заберново, затова не променям маршрута си и криввам вдясно.

Гората става по-рядка в тази си част и имам възможността да зърна небето, което е безоблачно синьо, и въпреки че дърветата все още ме пазят под сянките си, с напредването на времето жегата започваше да се усеща още по-осезаемо. След снощните ми изживявания сега ми се струваше, че денят ми предлага уникален комфорт, от който, въпреки трудните условия, не бързах да се откажа.

Гърбът ми е протрит от презрамките на раницата и използвам усамотението на това място, за да поседна за десетина минути край пътя. Отпускам товара встрани и по стар мой обичай се облягам на нея, изпъвайки краката, с което им давам така мечтаната почивка. Заслушвам се във вятъра, който се е заиграл в клоните на дърветата, в песнопойките на цикадите, кацнали в бръшляна, обрасъл по голямата поляна под пътя. За моя изненада и въпреки отличните условия за местообитание, тук не се чуват никакви птици. Оставам загледан в полюшващите се над мен клони. Внезапно вятърът се усилва, дърветата заскърцват, все едно се опитват да ме подплашат и прогонят оттук.

Не им харесва присъствието ми. Не са свикнали чужди хора да се застояват на това място.

От поляната под пътя се чуват някакви странни звуци. Нещо броди в гората и настъпва сухи клонки по пътя си. Трябва му само минута, за да се изкачи и да излезе на пътя. Оказва се гладен язовец, който се щура напред-назад. Все още не ме е забелязал, улисан в търсенето на храна, а и аз използвам момента да се наведа още по-ниско, опирайки брадичка в земята. Претъркулвам се веднъж, за да заема по-добра позиция, и поглеждам през визьора на фотоапарата си, с който мога да го проследя по-ясно. Чел съм, че ако бъдат изненадани или нападнати, язовците ставали агресивни и нападали дори хора, а мой стар приятел дори ми бе разказвал история, в която язовец нападнал някакъв турист и едва не му отхапал крака.

Това ме накара да бъда доста предпазлив и да спазвам дистанция. Язовецът така и не тръгна в моята посока, порови в камънака, завря глава в една хралупа, след което се изниза обратно към поляната.