В търсене на призрачните села (23-25.07.2010г.)

На картата на България, някъде там в Източните Родопи, има една отдавна забравена територия, където времето е спряло преди цяла вечност, а на мястото на хората сега живеят призраци.

В търсене на призрачните села (23-25.07.2010г.)

На картата на България, някъде там в Източните Родопи, има една отдавна забравена територия, където времето е спряло преди цяла вечност, а на мястото на хората сега живеят призраци. Пейзажът е лунен, а тайните, които крие тази земя, са неподозирани. За кипелия някога по тези места бурен живот днес напомнят само стърчащите каменни зидове и почти изгнилите покривни греди от изоставени къщи. Селата са се обезлюдили по една или друга причина и хората са отнесли много мистерии със себе си.
Районът на селата Мандрица, Сив кладенец, Черна черква, Долно и Горно Луково, Меден бук, Бежанци, Жълти чал и Ботурче има съдбата на всички крайгранични райони на България, тъй като промяната в граничната бразда накарала хората да се заселят другаде.

Чували ли сте за изгубеното турско село Емерлер, изоставено преди 100 години, и знаете ли защо всички негови жители са го напуснали само в рамките на едно денонощие? Знаете ли защо старшините във военната застава на Ботурче се пропивали и полудявали? Защо в Източните Родопи е добре да уважаваш мъртвите и да не прекаляваш с тяхното гостоприемство? Предполагате? Можем да ви разкажем за всичко това така, както го видяхме и преживяхме ние, през дългия ни път през Източните Родопи, от Смолян, та чак до връх Ветреник (Коджаеле) на Българо-гръцката граница....

 

Ден Първи – На път сме, в търсене на приключения...

Хубаво нещо е изгревът, а още по-добре е и когато го посрещнеш ободрен от сутрешния хладен въздух. След като предварително бяхме определили началния пункт за тръгване, не ни оставаше нищо друго, освен да бъдем налице на посоченото място и в уречения час. Този път бяхме четирима – трима от Смолян и младата ни спътничка от Ямбол, която специално беше пристигнала, за да участва в експедицията.

И така, в 6,30 часа отпътувахме за село Меден бук, по маршрута Смолян – Кърджали – Момчилград – Крумовград – Ивайловград – с. Меден бук (206 км), където щяхме да оставим лекия автомобил, с който се придвижвахме, и да хванем пътя нагоре за границата. Пътуването беше леко и приятно, като особено възхищение в нас будеше отличното качество на пътната настилка от Ардино нататък и с лека завист се замечтахме и ние един ден да пътуваме по подобна, но в Смолянско...

Първото ни спиране за обяд беше в Ивайловград, където отседнахме в едно местно заведение. Докато младата собственичка ни угаждаше на вкуса, баща ù ни разказа за този край, като не забрави да спомене и две от набелязаните от нас точки за посещение – римската вила „Армира” и крепостта „Лютица”. Самият той ни сподели, че предлагал посещение на крепостта с 6-местен джип, като пътешествието според него траяло само 2 часа и включвало пътя дотам и панорамната разходка на крепостта. Подчерта, че по това време на сезона е доста горещо и крепостта не била изчистена от бурени, както това се правело всяка година, а имало и доста змии.

Утолихме глада си, запасихме се с вода и малко суха храна за из път, и потеглихме към вила „Армира”. Тя се оказа доста запазена, заградена и покрита с допълнителен навес, който да я предпазва от въздействието на околната среда, а и от антропогенния фактор. Любезната екскурзоводка ни обясни, че вилата била открита при строителството на водната кула по Татово време, чийто бетонен скелет се извисява и до ден днешен малко преди входа за близкия паркинга. Достъпът към нея е невъзможен и въпреки опитите ни да проникнем във вътрешността ù не успяхме да я изкачим. Строителите едно време явно са предвидили авантюристичния дух на българите и умишлено са премахнали 4-те метра стълби, които свързват долния етаж с горния.

Беседата на място беше доста приятна. Разбрахме, че след като била открита, вилата просто била позабравена, но не и разрушена, за да може по-късно вече археолози от София да я възродят и да я възстановят. Разбира се, не без помощта и на финансови средства по проекти от Европейския съюз. Нещо, което трябва да бъде дадено като пример за пълноценно оползотворяване на средствата в България.

Античната „Вила Армира“ е построена на брега на малка рекичка, приток на р. Арда, и представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв.м.
Жилищната ù част, заемаща площ от 978 кв.м, обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада (перистил) и басейн (имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения — трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Отоплението се е осъществявало чрез хипокауст (подподово отопление, при което подът на сградата е повдигнат на колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които циркулира топъл въздух от специално изградени за целта огнища).

Всъщност хипокаустът не се е помещавал под цялата вила, а само на определени, по-малки места до жилищните. Целта е да се избегне големият разход на дървен материал и да се отопляват само жизненоважните помещения. Освен всичко друго трябва да се добави, че зимата по тези земи е мека, сняг рядко пада и затова римляните едва ли са имали особен проблем с отоплението.
По мраморния под има много орнаменти, в това число и свастики. Те са поставени там, за да радват окото и за да символизират различни поличби – богатство, плодородие, здраве. Особено голямо впечатление ни направи мраморната мозайка в помещението за живеене – косите на Медуза Горгона и две лица, символизиращи ветровете. Не случайно казвам косите, тъй като само това беше останало от пъстрата мозайка, след като иманяри си присвоили останалото (цялото лице на Медуза Горгона и две лица на ветровете под него), и за жалост това ни попречи да се насладим изцяло на изкуството на древните.

Екскурзоводката сподели, че голяма част от мозайките по другите помещения, както и различни части от вилата останали по различни музеи, които ги слагали сред своите експонати. Благородна цел, но малко глупава. Ние лично нямаме възможност да обиколим всички музеи, за да разгледаме всичко, което е било част от вилата. След като затвърдихме познанията си по римска култура, беше време да се отправим и към крепостта „Лютица”.

Тя е една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. Стените ù, ограждащи площ от 14 дка, са запазени на височина до 6 метра и имат дебелина от 1,75 м. Отбраната им е подсилена с 12 кули, част от които са запазени до първоначалната си височина от 9 м. Кулите са били триетажни и са завършвали с бойна площадка, снабдена със зъбери. Долните етажи на южните кули са използвани като жилищни помещения, а тези на северните — като водохранилища. Това личи много добре от начина, по който е организирано изкачването на бойната площадка до върха на кулите. При тези, които са използвани за жилища, то става чрез вътрешни дървени стълби, а при кулите, чиито долни етажи са пригодени за водохранилища — чрез долепени до крепостната стена каменни стълби.

За пръв път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.). Разрушавана многократно, в сегашния си вид тя е построена най-вероятно през XII-XIII в., по времето на цар Калоян. Известно е, че при османскотонашествие Лютица е завладяна без бой. В резултат на това тя не само чене е разрушена, но и запазва статута си на епископски център.

Крепостта е изключително труднодостъпна както за леки коли, така и за пешеходци. Хвана ни голяма жега, но за щастие си бяхме набавили вода още в Ивайловград, така че бяхме спокойни, че няма да изпитваме толкова големи трудности. Заблуждавали сме се. Пътят нагоре е труден, обрасъл в растителност и маркиран с няколко указателни табели. Бяха ни казали, че тази година крепостта не била почистена, обрасла в бурени и имало много змии. Някъде по средата на пътя се обърнахме и без да се замисляме, поехме по обратния път. Здравият разум надделя, а ние си обещахме следващия път, когато посетим Източните Родопи, непременно да се върнем и тук, за да се изкатерим до крепостта. Обратният път беше по-кратък предимно заради наклона, който беше в наша полза.

С голямо облекчение се добрахме до превозното средство и отпрашихме към село Свирачи, където искахме да разгледаме „Голямата могила”. Тя е уникален паметник на културно-историческото наследство със своята оригинална каменна конструкция, атрактивен погребален инвентар и дарове с висока архитектурно-художествена и историческа стойност. Античният некропол отстои само на 1 км диагонално на югоизток от вилата, която посетихме, и се намира на най-високото място в околността – специално избрано да се откроява, с отлична видимост във всички посоки, осигуряващо по-голяма близост до боговете. Той е строен още приживе като могила-мавзолей за един от първите собственици на вила “Армира”, а впоследствие почти век по-късно по неизвестни причини е използван като фамилна гробница и за друг член на този аристократичен тракийски род. “Голямата могила” е едно от най-впечатляващите погребални съоръжения в България от римската епоха и представлява внушителен могилен насип с правилна куполообразна форма (60 м диаметър и 18-20 м оригинална височина), стегнат в много здрав пръстен от уникална каменна конструкция – крепида, която пази свещеното пространство от външния свят.

За съжаление, в момента посещението във вътрешността на могилата е невъзможно, като ни оставаше само да я изкачим и да хвърлим по един поглед във всички посоки, а след това да отпътуваме към полуизоставеното село Одринци.
Удивителни къщи, съградени с кирпич и тук-таме и с камъни, ни посрещнаха в това село. По-голямата част от тях бях полу- или изцяло порутени поради липса на жители. В това село живеят около 6-7 човека, изцяло в третата възраст, които едва ли някога ще напуснат земите на дедите си.

Към момента там има изградени овчарници, в които частни предприемачи отглеждат своя добитък. Особено впечатление ни направи реставрираната църква в селото, точно до главния път. Случайно преминаващ човек от селото ни разказа, че до миналата година тя била реконструирана и доизградена по поръка на свещеник от областта, но заради кризата парите свършили и останала неизмазана. След дългия разговор се разделихме със симпатичния ни събеседник и потеглихме

Село Мандрица е много старо село – годината на основаването му е 1636. Основано е от братя албанци - християни и мандраджии, които снабдявали с продоволствия османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. Според гръцки източници през 1908 г. населението наброявало 3500 жители. Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн и търговия. В Мандрица има 4 мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, оръжейни манифактури, бижутерии и т. н. По силата на Цариградския мирен договор от 1913 г. селото остава в българските предели.

Интересен факт е, че по онова време в регистрите се говори за мандришка община. Българските власти настаняват българите бежанци от Тракия и Македония в селото. Когато през 1919 г. гръцката армия окупира Западна Тракия, голяма вълна от бежанци се връща в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но Ньойският договор я оставя в българските предели.

Днес Мандрица е селце призрак с население около 70 души. Част от хората все още говорят албански език. Тук са запазени стари триетажни кирпичени и тухлени къщи в гръцки стил. В Мандрица се намира и една от най-старите църкви в Източните Родопи – „Св. Неделя”, строена през 1708 г. Днес местните хора още помнят част от значителните събития тук – голямото наводнение, заляло селото, периодите на процъфтяване и развитие, но са песимисти относно бъдещето му. Смятат, че след 20 години село Мандрица ще бъде напълно изтрито от регистрите.

Снимка: Тодор Прикумов за село Мандрица

Спряхме се на центъра да отдъхнем малко от пътя и с изненада установихме, че магазинът, който се намираше срещу църквата на центъра, има странно работно време – от 8,30 до 11,30 преди обяд и от 21,00 до 23,30 вечер. Запознахме се с приятна женица, прехвърлила 60-те, която се оказа, че е магазинерката, и седнахме на мохабет.
Тя ни разказа, че едно време село Мандрица е било оживен търговски и обществен пункт – център на Мандришка област. Че едно време имало хора, имало живинка, която да го поддържа. Имало е събори, панаири, пазари. Имало е работа и местните занаяти са се развивали.

Разпитахме я за къщата на Атанас Пейкидис, която видяхме в началото до църквата. Разказа ни, че това е бил местният лекар, къщата му била много хубава и модерна, а на долния етаж имало гинекологичен кабинет. Нещо, което за онова време било голям напредък и въпреки че фамилията му била Пейкидис, не бил грък, а българин, който бил дълго време на гурбет в чужбина и оттам явно е преиначил и името си.

Жената беше огорчена, че вижда селото си в такъв плачевен вид и с нищо не може да му помогне. Внукът ù, който играеше край нея и беше дошъл да я види за лятната ваканция, живееше в Ивайловград, както и почти всички от бившите жители на Мандрица. Когато споменахме за Омарлар (по турски Емерлер), тя каза, че не знае да има такова село. Не успя обаче да скрие притеснението си при споменаването на това име, а и ние не я разпитвахме повече за него. Не след дълго се сбогувахме и се отправихме към началото на село Меден бук, където по съвета на тези, които срещахме, имало удобно за нощувка място, вир за къпане и място за огън. С две думи постеля, душ и топла храна. Всичко, от което имахме нужда.

Мястото наистина беше такова, каквото го описаха. Към 19 часа привечер вече бяхме там и веднага побързахме да опънем палатките, след което с огромно удоволствие се потопихме във водата на вира. Умората и напрежението от изминатия път се стопиха и се почувствахме по-свежи и по-отпочинали. Вечерта хапнахме, пийнахме и легнахме да поспим, за да съберем свежи сили за утрешния тежък ден. Не след дълго потънахме в обятията на Морфей.

 

Ден Втори — Ако ти е писано — ще живееш, ако ли пък не -тогава тайното гробище на Емерлер ще те погълне...

„Утрото е по-мъдро от вечерта”, казват старите хора.

Към 9 сутринта се събудихме, закусихме и вече сравнително отпочинали на бърза ръка вдигнахме базовия лагер, за да поемем към границата, където без да подозираме, ни очакваше голямо изпитание. Местните хора в село Меден бук ни показаха скрита пътечка, по която да стигнем до Черна черква – следващата важна за нас точка. Пътят нагоре беше на места обрасъл, труден за прекосяване и непридвидим –ту слизаше, ту се катереше по планината, без да можем да хванем някакъв ориентир. Не след дълго пристигнахме в село Черна черква,с двама жители – Тодор и Венета. Бивш пожарникар, голям ловджияи добряк, този човек все още живееше по тези места, като основенпоминък му беше свиневъдството.

Особено се изненадахме, когато видяхме как от близката гора слезе диво прасе и се присъедини към другите си питомни събратя. По-късно научихме, че една от свинете майки си похождала по дивите места да търси диви нерези, след което раждала полудиви отрочета, които да продължат тази нейна практика.

Някога в Черна Черква са живели доста хора – предимно турци. Имало и няколко български семейства. Странно е и името на селото. Тодор ни разказа, че „Караклис” от турски значело Черен Параклис и така с времето го нарекли Черна черква. Днес то е потънало в забрава, не личат дори останките от „Черната” църква.

Сега има само една здрава къща – Тодоровата. Всички други са порутени, изоставени или сринати до земята. Други няма. Само той е... и Венета – жената, която дошла тук тежко болна, но скоро след като пристигнала се излекувала и решила да остане с Тодор до края на живота си. Тя е от Врачанско, а сърцето ù е също толково добро, като това на бившия пожарникар. Разказа ни, че не винаги е била такава. Едно време, докато все още имало граница, имало и такива, които са искали да я преминат нелегално. Случвало се е да ги среща и да ги предава на граничарите... за което сега съжалява, но тогава била много болна и не мислела какво прави.

Знаете ли защо всеки нов старшина на бившата военна застава на Черна черква се пропивал и полудявал?

Не? Ние също не знаехме, докато скромната жена не ни разказа...

Стари са земите по този край, много от древните племена и народи са бродили тук. И византийци, и римляни, че и османци... И те са толкова стари, че ние само сме слушали за тях, без да изпитваме кой знае какво уважение или да ги почитаме чак толкова. Но това, което не трябва да правим, е да строим върху местата, които са отредени за вечната почивка на техните мъртъвци – гробищата. По една случайност тази въпросна застава била построена върху старо турско гробище, без въобще да е помислено какви последствия ще има това. Командирите идвали и си заминавали един подир друг, като се пропивали и малко по малко губели разсъдъка си. Попитали веднъж поредния от тях, младо момче на около 30 г., защо така се напивал. Той дълго се двоумил дали да сподели това, което го притеснявало, но накрая се престрашил и рекъл: „Няма да ми повярвате, но все пак ще ви кажа. Заспивам всяка вечер и усещам насън как нещо ме души и не ме пуска. Чувам по едно време как бият турските тъпани и се будя облян в пот. Пия, за да ги заглуша и за да спя безпаметен сън.” Скоро след това старшината бил изтеглен от служба и нищо повече не се знае за него по този край.

Та този Тодор беше единственият човек, който се сети за селото, което търсим, но не под името Омарлар, а Емерлер.
Не след дълго се сбогувахме с приятните ни събеседници и започнахме същинския преход от експедицията. Тръгнахме по стар военен път, който след няколко километра ни отведе до граничната бразда и 170-та гранична пирамида. Това беше и една от отправните ни точки за връщане. Другата беше надолу по едно стръмно дере, но подобен вариант беше изключен поради опасността да се изгубим или нараним по пътя. След като отминахме граничната пирамида, преминахме по широк път, който продължаваше наляво, прилично почистен и уравнен от растителност и скална маса.

Особено голям зор видяхме при изкачването на един наклон, поради това, че пътят беше много стръмен и се беше изронил под влияние на атмосферните условия. Учудването ни беше голямо, когато по едно време забелязахме останки от стена, която бе висока около метър и половина и явно е ограничавала хорското движение през гората и шубраците. Стана ни ясно, че това място е стратегическо за граничарите, които доста лесно са хващали изморените от големия наклон пътници и е трябвало само да ги причакват скрити в сянката на някое дърво. Жегата ни мореше страшно, денят беше събота и говореха, че температурите ще наближат към 38 градуса по Целзий. И въпреки че бяхме запасени с вода, това не ни притесняваше в момента, защото наближавахме Емерлер...

Голяма мистерия обвива село Омарлар (Емерлер). То се намира на самата гранична бразда на границата на България с Гърция. Обезлюдено е от преди 98 години, въпреки че навремето е било голямо село с население около 1500-2000 души. Днес ясно се вижда къде е преминавала главната улица, която е с дължина над 2 км., по протежение на границата. Наблюдават се много надписи на арабски или персийски.

За него няма нищо написано. Всичко си остава в паметта на старите хора, живели по тези места, предавано от баща на син и от майка на дъщеря. Малцина го знаят, но тези, на които им е познато това име, не ходят по тези диви места. Предпочитат да не рискуват, за разлика от нас... Удивителна гледка се разкри пред очите ни, когато наближихме селото, наполовина скрито в гората и джендема. Граничната бразда преминава през него, като го дели на гръцка и българска част. В българската къщите са по-малко. Гробовете също. Навлязохме по-навътре в селото, където открихме малка полянка, на която да отпочинем. Изоставих за малко другарите си и се впуснах в опознаване на селото, малко по-навътре в гората. То е било изоставено само за едно денонощие в 1913 г., когато границата го е разделила и е определила съдбата му. Говори се, че в него са живеели араби или турци. Селището е процъфтявало, имало е водоизточници и строителен материал от кариерите в Ивайловградско. Търпяло е просперитет и напредък, докато неговите жители не са го напуснали. Причина за това е Договорът от тази същата година (1913), когато границата с Гърция, която допреди това е била р. Арда, се мести на сегашното си местоположение, разделяйки това проспериращо село.

В къщите, макар и наполовина разрушени или почти изравнени със земята, се усещаше някаква сигурност, здравина. Много вероятно е земетресението от петдесетте години, което е станало в този край, да е довършило това, което времето е започнало. Личеше си старият централен селски път, врязан през земята, с укрепителни стени, които все още са здрави. Макар и в руини, все още можеше да се добие представа за мащабите на това отдавна напуснато село. Преброихме към 50 къщи, без тези в българската част и без да навлизаме дълбоко в гръцка територия.

Едва успели да осмислим това, което видяхме, малко по-нататък се натъкнахме на изключителна гледка. Попаднахме в турското гробище. Останали изумени от откритието, ние едва сдържахме възхищението си от находките и едновременно с това се мъчехме да спазваме приличие и да не поругаваме това място.

Придвижвахме се предпазливо, за да не оскверняваме мястото с присъствието си, а съвсем малко по-нататък намерихме изровен и претършуван гроб, чиято плоча беше захвърлена встрани. Съжалихме иманярите заради великата им глупост, тъй като в турските гробове ценности не се оставят и затова от тях няма какво да се вземе. Вярваме, че те са си получили заслуженото. Съдейки по броя на натрупаните отстрани каменни плочи, древното гробище беше огромно и продължаваше във всички посоки. Мястото беше пропито с мистицизъм. Турско гробище току-така не се посещава, камо ли осквернява от някой глупец. След кратки проучвания се оттеглихме и оставихме мъртвите на спокойствие.

Пътят ни продължаваше все нагоре и нагоре, докато не стигнахме до една от граничните пирамиди, където спряхме да заситим глада си и да решим накъде ще поемем за на връщане. Беше обедно време, слънцето прежуряше и голямата жега ни накара да полегнем за около час. Разменихме впечатленията си от видяното дотук и след като възстановихме малко силите си, решихме да се върнем по граничната бразда.

И оттук започна голямата мистерия, за която все още нямаме никакво обяснение. Самото ни изкачване траеше около пет часа, а слизането ни отне около два. По едно време дори се оказа, че сме се разминали с отбивката за Черна черква и сме продължили доста напред, което ни притесни допълнително.

Оказахме се в доста неприятна ситуация. Останали без вода, уморени от натоварването и видяното, се втурнахме да търсим спасителната пътека за надолу. За нещастие все не я откривахме, а пътят продължаваше все напред. В един момент жегата и липсата на вода започнаха да ни се отразяват толкова зле, че усещахме краката си натежали и всяка крачка, която правехме, ни се струваше безкрайно трудна. Имахме чувството, че обикаляме в кръг, от който нямаше излизане. Тогава в един последен напън решихме да хванем първата пътека, която смятахме, че води към някое от близките селата, и да я следваме, докато не излезем някъде. Запитахме се дали този преход няма да ни е и последен. Силите ни почти бяха свършили, когато за наше щастие открихме скрита пътечка, по която тръгнахме, и за наше изумление само няколко километра по-надолу се събираше с голям и широк каменист път.

С последни сили се добрахме до Черна черква, където се срещнахме отново с Венета, която още при появата ни разбра, че положението е тежко и ни наля малко водица, за да утолим жаждата си. Даде ни да изпием и няколко компота от праскови, за да живнем малко и да възстановим силите си. Останахме около час при нея, докато слънцето се поскри между дърветата. После отново се сбогувахме, с обещанието да се видим отново наесен.

За кратко време слязохме до Меден бук и се събрахме да решим къде да опънем палатките и да пренощуваме, понеже вече беше късен следобяд. За наше щастие хората там са много дружелюбни и ние открихме няколко човека в местната кръчма, които след като ни разпитаха кой от къде е и какво прави тука, ни предложиха да се настаним в един стар ловджийски фургон, с малко повече удобства. След кратък размисъл решихме, че след преживяното можем да си позволим малко лукс и приехме любезната покана.

Настанихме се във фургона и си приготвихме вкусна вечеря. Вечерта ни премина в осмисляне на всичко, което бяхме видели през деня, спомнихме си всички хора, които бяхме срещнали по пътя си. По едно време към полунощ в селото стана подозрително тихо. Дори и селските кучета се бяха скрили някъде и надаваха подозрителен вой. Страховете ни, трупани през целия ден, че нещо лошо ще ни сполети, след като си позволихме да навлезем в турските гробища, ни връхлетяха с пълна сила.

Няколко подозрителни шума ни накараха да се приберем във фургона и набързо да се приготвим за лягане.
Заспахме малко след полунощ, а сънят ни беше доста неспокоен.

 

Ден Трети – При меандрите на Бяла река

Сутринта беше приятна и освежаваща, за разлика от вчерашния горещ ад, който преживяхме. Станахме по първи петли и се приготвихме да видим меандрите на Бяла река. Нашите приятели от селото вече бяха насядали в местната кръчма и се черпеха с мастика с мента и бира, като не пропуснаха да ни споделят и някоя друга забавна история.

Меандрите на Бяла река са достойни за посещение и от самия император. Цопнахме се два-три пъти по вировете, някои от нас хвърлиха мухарката, но кефалите се оказаха прекалено хитри и уловът ни беше само едно-две малки рибенца.
Малко преди обяд потеглихме към Долно Луково, което беше съвсем наблизо.

Село Долно Луково е разположено в най-южната част на България, непосредствено до Гърция. То е неразделно свързано с река Бяла, колкото спокойна, толкова и дива. Няколко пъти е заливала цялото село и е нанасяла огромни щети.
Високите води на реката спрели първоначално победния ход на Калоян към Димотика. Възпрепятстван от огромния разлив на река Бяла, Калоян се оттеглил в крепостта „Лютица” и предприел мелиоративни мерки за отклоняване на реката, преди окончателно да завладее Димотика. Долно Луково помни чумна епидемия, която изтребва част от населението му през XVIIв., земетресения и голямо наводнение през 1960 г., но въпреки това се запазва. Наброявало е над 300 души, а през 1958 г. започва масово изселване.

След кратки словесни спречквания с местното население, заради няколкото снимки, които направихме на места, забранени за фотографии, разбрахме, че в това село има божи храм – църква, строена през 1806 г. Извикаха ни баба Стефана, бивша учителка, която въвеждала хората в храма. Любезната жена ни изнесе приятна беседа, в която спомена как, от кого и по какъв начин е бил построен храмът. Разясни ни и няколко интересни обичая за влизане в черквата – винаги с десния крак напред, винаги най-младият отключва и влиза първи, а жените последни.

Историята на черквата е достойна за внимание. Построена е само за една седмица, изцяло от дарения, заради султански указ, който казвал, че духовен храм с изграден покрив не се разрушавал. Построена е като селскостопанска постройка, вкопана в земята, защото имало изискване да не бъде по-висока от турски конник, яхнал кон. Църквата е осветена на 16 март 1806 г. В нея са открити надписи на старогръцки, някои от които все още не са преведени. Има мъжко и женско отделение. Интересно е, че в олтара ù има издълбан 30-метров кладенец. Баба Стефана ни разказа, че преди време идвали геолози и инженери, за да изследват селото, и споделили, че под него има цяло подземно езеро.

Тя самата казвала на хората тук: “Ако знаете какво езеро имате под селото, няма да стоите и минута тук”. Днес обаче кладенецът, който е свързан с подземното езеро, е запечатан, защото засекли метан.

Църквата често е посещавана от софийски професори по археология, които водят студентите си в нея, заради вътрешната ù украса. Изо-графисването е извършено от неиз-вестен майстор с растителни бои върху тънък слой глина, нанесена върху стените. Интересното е, че докато църквата е съградена за една седмица, то самото ù изографисване е отнело 12 години. В нея досега са отслужени една сватба и две кръщенета от отец Боян Саръев, но в момента тя не е действаща. Още един интересен факт е, че под тази черква има подземно езеро със светена вода.

С голям интерес слушахме бившата учителка, но времето страшно напредна и трябваше да се сбогуваме. На излизане от селото се спряхме край една чешма, носеща името „Маргуда”, на която баба Стефана ни беше казала да си измием очите за здраве. Направихме го и с ободрено сърце се отправихме обратно към Смолян. Времето беше приятно, пътят дълъг, но споделен с приятели, беше като един кратък миг.

Хубаво е в Източните Родопи!

Уважавайте традициите и културите в тях. Не си мислете, че пътят ви ще е лек, но поне ще е този, който вие сте си избрали.

Тази експедиция завърши.

Сега чакаме следващата, в която ще хвърлим един по-различен поглед върху мистериите в Източните Родопи.