Интересни места Пътешествия и приключения

Брождения по Великден (Част Първа)

Има дни в които сякаш не съм на себе си и обзет от своята тиха лудост се оставям на вътрешния ми глас да ме води по пътищата на България, някъде където ще задоволя поне малко жаждата си за откриване на нещо ново и да срещна интересни хора. Раницата ми е винаги готова и заредена с най-необходимото затова я мятам на гръб и в движение премислям дали не съм забравил нещо. Обзело ме е голямо вълнение, тръгвам без план и посока, но следващите дни ще са поредното доказателство, че най-хубавите моменти и най-приятните срещи се случват едва когато човек най-малко ги очаква. И тъй…

Автобусът ме стоварва на малка спирка в село Калояново, където се суетя за кратко докато реша накъде да поема. Оттук минават два пътя. Единият води до Хисаря, а другият до Старосел, все места на които все още не съм бил и имам копнежа да посетя колкото се може по-скоро. Уви, трябва да избирам, затова решавам да оставя всичко в ръцете на съдбата и едно ези-тура ме праща право към Старо Железаре, до което имам пеша около 12км асфалт. Стягам се и въпреки горещото време забързвам крачката. Темпото ми е само временно, понеже все нещо хубаво изскача пред погледа ми, заинтригува ме и се спирам за да го снимам. Изглежда, че няма смисъл да бързам, затова се успокоявам мислено и решавам да се насладя на всеки един момент от пътешествието. Ненадейно погледът ми попада върху обект съвсем близо до главния път, любопитството ми надделява и се приближавам за да огледам. Оказва се, че съм попаднал на Кръстен път – пътека по която на определени места са издигнати дървени кръстове символизиращи етапи от пътя на страданието – от Гетсиманската градина до полагането на Иисус Христос в гроба.

Тръгвам по нея с голямо любопитство като се спирам на всяко едно място.

Дърветата от двете ми страни ме пазят от слънцето и жегата, а лек ветрец допълнително ме разхлажда и прави разходката ми повече от приятна.

На едно място има дори и блато в което гъмжи от костенурки, жабоци и насекоми.

След почти километър вървене стигам до село Житница и преминавам по главната улица, край сградата на старото училище и кметството, но като, че ли хората са се скрили на прохладно по домовете си понеже почти не срещам жива душа.

Отнякъде се чува камбанен звън. На две пресечки от мен има църковен храм, но по архитектурата на сградата разпознавам, че е католически, а не православен. Сградата е огромна, с две големи кули в предната част и голяма резбована дървена врата.

Точно срещу нея от другата страна на улицата е манастирът на сестрите францисканки, чието модерно здание преобръща представите ми за живота на монасите.

Колебанието ми не трае дълго и решавам да вляза в Божия храм. Обзело ме е някакво странно смирение, което да си призная не ми се случва често, така че навеждам глава и прекрачвам прага делящ антрето от вътрешността на сградата. Тук вътре е толкова тихо, че човек може да остане насаме с мислите в главата си и да потърси най-правилната формулировка на молбата си, която да отправи към Създателя. Редицата от пейки е дълга, започва от малката дървена врата в началото на храма и достига чак до дъното, там където високо горе е изрисувана небесна картина, която ме вдъхновява и едновременно с това ми вдъхва надежда.  Въздухът е пропит с една особена енергия, усещам я с цялото си същество и я приемам.

Тих шепот ме изкарва от унеса ми и хвърлям любопитен поглед встрани, където на една пейка е застанала жена на преклонна възраст. Косите и са побелели, разпилени във всички посоки по рамената; тъмна забрадка скрива по-голямата част от лицето, ала се вижда как напуканите старчески устни се движат, изговаряйки небесна молитва. Шепотът сякаш кънти в главата ми, усилва се и думите се забиват като гвоздеи в съзнанието ми. Тази жена се моли за благодат, за здравето на близките си, за внуците, за хората… Това е най-чистата молитва, която човек би могъл да чуе някога. Внезапно забелязва любопитството ми и ме поглежда с помътнял от тревоги и мъка поглед. Наблюдаваме се така в продължение на няколко минути. Никой не смее да отрони дума или да отмести погледа си настрана, сякаш сме се вкопчили в една обща молитва, която да усилим и да изпратим колкото се може по-далеч. Оказвам се по-слаб, не издържам и забивам поглед в протритата дъска на пейката пред себе си, в един кратък момент в който да успокоя мислите си. От другата ми страна се чува плач, две старици са застанали в едно ъгълче и ридаят.
– Обичам го повече от всичко на света? – през сълзи казва едната. – Не мога да си представя живота без него!

Очите ми се пълнят със сълзи, затова побързвам да изляза навън. Усещам се преизпълнен от емоции, нещо което гледам да избягвам по принцип за да поддържам ума си бистър, но този път не ми се получава, затова гледам колкото се може по-скоро да се върна на пътя и да продължа към следващото село. До Ново Железаре ме делят едва няколко километра, които изминавам потънал дълбоко в себе си и ми е нужно малко време за да се отърся. Селцето е малко, попътно успявам да направя няколко снимки колкото да отбележа, че минавам оттук и продължавам.

Малко преди Старо Железаре попадам на интересен обект, който си заслужава да бъде посетен, затова се отбивам леко вдясно от главния път. Само след няколко метра стигам до малка могила, която е разкопана от едната си страна за да разкрие каменна астрономическа обсерватория (кромлех). Някъде бях чел, че е открит през далечната 2002г. от Георги Китов, като съоръжението е било затрупано под могилата. Това е била и причината да се запази в това състояние, като в момента тече една чудесна инициатива за възстановяването на този мегалитен паметник (https://www.facebook.com/CholakovaMound) .

Задържам се тук за кратко и след като задоволявам любопитството си от това място се отправям към селото. Пътят ми дотам обаче не е толкова приятен, изглежда, че селото използва местността за сметище и изхвърля какви ли не отпадъци замърсявайки природата.

В Старо Железаре е доста спокойно, така че имам достатъчно време за да го обиколя и изследвам. Оставам изключително очарован от графитите по стените и дуварите на селските къщи и докато се разхождам имам чувството, че селото е една голяма арт-галерия, която трябва да обходя на всяка цена.

Малко след селото криввам вляво и поемам през селските ниви и ливади. В далечината се виждат стада и овчари, минавам през зелени пасища и розови насаждения, като искам да стигна до язовир Пясъчник и да нощувам някъде там, с уговорката, че вървя без път и посока.

Въпреки, че не знам колко време ще ми отнеме за да стигна до там и да открия моето местенце все пак се чувствам спокоен и уверен в себе си – качество което успях да изградя през годините прекарани в бродене из диви места и вътрешния самоконтрол, който се бях наложил. Слънцето клони към залез, ала аз продължавам да вървя, все по-напред и по-далече, докато не почувствам, че съм готов да спра.

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

Добави коментар

Натисни тук за да коментираш

Купи книгите от поредицата:

book
За поръчки само по email на: alex_karadzhov@hotmail.com
/* ]]> */