Събуждам се. Гони ме вълчи глад. Какво ли се случва с мен? Вероятно съм изхабил прекалено много енергия и тялото ми, преминало в авариен режим, консумира резервните хранителни запаси. Закусвам стабилно. Дори преяждам леко, в противовес с природните закони и законите на голямата река.
Събирам бивака си, въпреки че влагата край реката от изминалата нощ е понамокрила багажа и оборудването ми. Ще съхнат в движение. Нямам друг избор. Трябва да напредвам с километрите, защото ме чака още път. Първите километри гребане преминават добре с изключение на една леко стряскаща среща. Греба бързо, а течението ми помага. Може би не е течението, а някоя по-висша сила, която вижда умората ми и иска да ми вдъхне още малко сили и кураж.
След поредния завой, който задминавам, се натъквам на ято диви патици. Видели оранжевия цвят на греблото ми, нещо ги подтиква към атака. Ятото се спуска към мен с плясъци и викове. Първоначално опитвам да греба бързо, но диваците ме достигат и започват да се въртят неистово над главата ми.
Налага се да ги прогоня с няколко размахвания на лопатите на греблото. Изпаряват се така, както са се появили. В далечината отекват единствено крясъците им.
По обяд ме съпътства втори инцидент. Дали поради умора, дали заради разсеяност, но не успявам да чуя падащата от двуметров бент вода навреме. Когато каякът ми се е подал наполовина, скачам странично в реката и го сграбчвам с дясната си ръка преди да полети в разпенения вир долу. Излизам на брега, влачейки го до сушата и не мога да проумея как може да се случи толкова нелеп инцидент. Може би вече привикнах с бентовете и не ми правят впечатление. Но преценявам, че подобна грешка може да ми коства ако не живота, то поне сериозно нараняване и повреда на багажа и лодката ми.
В най-горещата част от деня достигам близо до град Левски. Трябва да заредя батериите си. Изминавам 3 км в двете посоки – разстояние, което ме съсипва. Връщането ми до каяка се налага да изходя като робот. Усещам, че слънчевият удар не е далеч. Тялото и духът ми са подложени на голямо изпитание, което за щастие превъзмогвам.
Изненадите не спират дотук. След обяд попадам на бент, този път изграден от дебели дъски и колове. Заплел се в дъсчения лабиринт, загубвам равновесие, каякът ми се накланя и се пълни с вода. Съвсем близо до потъване съм. Реагирам бързо, изкарвам го на сушата и започвам отводняване.
В късния следобяд преминавам през дълъг вир. Преди село Козар Белене забелязвам рибар. Той също ме вижда отдалеч и се провиква: „Мини вдясно, че ми плашиш рибата!“ „Каква риба, бе, братко? Та тук няма признаци на живот!“ – отвръщам аз, а риболовецът, леко сопнато продължава: „Аз съм ловец, но това вашето си е направо чума.“ На тези думи не обръщам внимание и не считам за нужно да задълбочавам диалога. Подминавам го с леко ехидното: „Може да е чума, ама пътуване като това се прави един път в живота!“
Привечер акостирам до една горичка край селото. Има доста облаци, което не ми се нрави особено. Наблизо започва да гърми преди още да съм разпънал бивака си. Надявам се, че ще ме подмине. Като цяло, следобедното гребане ме изморява много, защото в реката има нападали дървета, образуващи истински лабиринт. Налага се да маневрирам и да ги заобикалям, което ми коства три пъти повече физическо натоварване.
Блаженото ми отпускане в хамака е прекъснато от мощна мълния, раздрала небесата над мен. Очевидно се очертава безсънна нощ…
Добави коментар