ДЕН 22: СРЕЩА С ПОВЕЛИТЕЛЯ НА ОСЪМ – РИБАРЯТ-ЛОВЕЦ

Събуждам се. Гони ме вълчи глад. Какво ли се случва с мен? Вероятно съм изхабил прекалено много енергия и тялото ми, преминало в авариен режим, консумира резервните хранителни запаси. Закусвам стабилно. Дори преяждам леко, в противовес с природните закони и законите на голямата река.

Събирам бивака си, въпреки че влагата край реката от изминалата нощ е понамокрила багажа и оборудването ми. Ще съхнат в движение. Нямам друг избор. Трябва да напредвам с километрите, защото ме чака още път. Първите километри гребане преминават добре с изключение на една леко стряскаща среща. Греба бързо, а течението ми помага. Може би не е течението, а някоя по-висша сила, която вижда умората ми и иска да ми вдъхне още малко сили и кураж.

14089587_10153955473928920_1870241443_n

14081353_10153955585883920_50691733_n

14111737_10153955479333920_1378215903_n

14124030_10153955378653920_1317334748_o

14101811_10153955476848920_1702043887_n

След поредния завой, който задминавам, се натъквам на ято диви патици. Видели оранжевия цвят на греблото ми, нещо ги подтиква към атака. Ятото се спуска към мен с плясъци и викове. Първоначално опитвам да греба бързо, но диваците ме достигат и започват да се въртят неистово над главата ми.

Налага се да ги прогоня с няколко размахвания на лопатите на греблото. Изпаряват се така, както са се появили. В далечината отекват единствено крясъците им.

По обяд ме съпътства втори инцидент. Дали поради умора, дали заради разсеяност, но не успявам да чуя падащата от двуметров бент вода навреме. Когато каякът ми се е подал наполовина, скачам странично в реката и го сграбчвам с дясната си ръка преди да полети в разпенения вир долу. Излизам на брега, влачейки го до сушата и не мога да проумея как може да се случи толкова нелеп инцидент. Може би вече привикнах с бентовете и не ми правят впечатление. Но преценявам, че подобна грешка може да ми коства ако не живота, то поне сериозно нараняване и повреда на багажа и лодката ми.

14055622_10153955471473920_761259615_n

14060041_10153955377508920_790269413_o

14101844_10153955470183920_49822204_n

В най-горещата част от деня достигам близо до град Левски. Трябва да заредя батериите си. Изминавам 3 км в двете посоки – разстояние, което ме съсипва. Връщането ми до каяка се налага да изходя като робот. Усещам, че слънчевият удар не е далеч. Тялото и духът ми са подложени на голямо изпитание, което за щастие превъзмогвам.

Изненадите не спират дотук. След обяд попадам на бент, този път изграден от дебели дъски и колове. Заплел се в дъсчения лабиринт, загубвам равновесие, каякът ми се накланя и се пълни с вода. Съвсем близо до потъване съм. Реагирам бързо, изкарвам го на сушата и започвам отводняване.

14101878_10153955324598920_537473842_n

14102125_10153955321588920_1216287255_n

14111664_10153955323013920_447283999_n

В късния следобяд преминавам през дълъг вир. Преди село Козар Белене забелязвам рибар. Той също ме вижда отдалеч и се провиква: „Мини вдясно, че ми плашиш рибата!“ „Каква риба, бе, братко? Та тук няма признаци на живот!“ – отвръщам аз, а риболовецът, леко сопнато продължава: „Аз съм ловец, но това вашето си е направо чума.“ На тези думи не обръщам внимание и не считам за нужно да задълбочавам диалога. Подминавам го с леко ехидното: „Може да е чума, ама пътуване като това се прави един път в живота!“

14101615_10153955472588920_126440821_n

Привечер акостирам до една горичка край селото. Има доста облаци, което не ми се нрави особено. Наблизо започва да гърми преди още да съм разпънал бивака си. Надявам се, че ще ме подмине. Като цяло, следобедното гребане ме изморява много, защото в реката има нападали дървета, образуващи истински лабиринт. Налага се да маневрирам и да ги заобикалям, което ми коства три пъти повече физическо натоварване.

14101714_10153955323183920_755114498_n