Експедиция Речен път

ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ

ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ

След лисичите му работи в ранна утрин, денят предвещава да бъде спокоен. Водата в залива не трепва. Спокойствието, което цари край мен, ме опиянява. Обикновено закуската край огъня е време и за равносметка за отминалите дни. С малката разлика, че този път нямам огън. Дъвча бавно последната филия сух хляб, която е останала в бидона ми с храна. На ум прекарвам километрите, които съм изминал. Не са много, но не са и малко. Отново се връщам на онзи психологически момент, когато човек е склонен да прекрати начинанието си поради една или друга причина. Смятам, че този момент вече е останал далеч зад мен.

Пускам каяка на вода. Не се бавя, за да мога да напредна с километрите, преди слънцето да запече жестоко. Ръцете ми започват да привикват към постоянното гребане. Вчера съм гребал 6 часа и половина без да спра за миг, защото в язовира имаше течение, което веднага би ме върнало с метри назад, ако спра да греба. Съвсем скоро трябва да презаредя запасите си с храна. Намалели са. Не се притеснявам, защото зная, че скоро трябва да достигна до Михалково. Може би още тази вечер, ако всичко върви по план…

Гребането днес ми се опъва. Ръцете ме болят. Първите пришки се появяват по дланите ми. Използвам стар памучен парцал, който намотавам на дясната си ръка. Тя е водещата при мен и очевидно съм я натоварил повече. Придържам се край десния бряг – там, където нощувах. Слънцето се издига уверено над хоризонта, но все още съумявам да се крия от лъчите му, движейки се под сенките на дърветата от тази страна. Зная, че след два часа или ще трябва да спра на сянка, или просто да рискувам да изгоря жестоко.

Цанков камък е нов язовир. Все още бреговете му са недостъпни в голямата си част. Може би след години ще е различно. Преди 7-8 години, когато язовирът не бе построен, идвахме да караме каяци в непокорната Въча. Дивите бързеи бяха толкова внушителни, че не веднъж мои приятели от чужбина, все още аматьори, се плашеха от тази дива стихия и в последния момент отказваха да гребат, измисляйки си най-различни оправдания – едни ги заболяваше корем, на други пък каяците се бяха пробили. Все такива интересни работи.

Сега Въча е укротена и от хидропотенциала й се произвежда електроенергия, като заедно с останалите язовири – Доспат, Въча, Кричим и поредица от ВЕЦ-ове, изравнители, тунели и тръбопроводи, образуват гигантската за мащабите на страната ни хидроенергийна каскада Доспат – Въча. Вярвам, че през следващите дни ще имам интересни преживелици във водните обекти от каскадата.

Привечер достигам до язовирната стена на язовира и навлизам вляво от нея – в ръкава, където се влива река Гашня. Стръмните брегове ми отнемат време, докато намеря подходящо място да изляза сух и да изкарам каяка си. В края на залива попадам на удобна скала. В момента, в който акостирам, към мен се приближава човек. Върви бързо, гледа в мен, но аз все още не разбирам какво се случва.

-Не видя ли табелите, че зоната край стената е абсолютно забранена за външни лица?

-Ами не, не ги видях! – леко троснато отговарям аз, изморен и бързащ да намеря място, където да пренощувам.

-Странно, сигурно е вятърът. Отнесъл ги е. Преди седмица отново направи така, та трябваше да поставяме нови. Обаче, знаеш ли, сега трябва да те арестувам!

-Моля? Че за какво ще ме арестувате? Не съм престъпник и не смятам, че съм извършил нещо нередно!

Дали от твърдия ми тон, дали от друго, но човекът омеква. След минути идва още един негов колега – охранител и двамата хващат каяка ми без да разбирам какво се случва. Не ми казват нищо. Единият промърморва нещо, но така и не го чувам. На 100 метра от нас има паркиран черен пикап. Качват го в багажника му и ми казват да се кача с тях.

По пътя ми обясняват, че ми правят компромис, защото чули за пътешествието ми преди дни. Разпознали ме от телевизионния екран в едно от интервютата, които дадох за медиите. Казват, че ще ме закарат до Михалково. Не отказвам. Благодаря им горещо, защото ми спестяват няколко километра тежък терен по коритото на реката и по горските пътеки между стената и селото.

В Михалково не намирам приятели. Хората ми се струват странно дръпнати и студени. Намирам си място под селото, край реката. Връщам се до селото, за да презаредя с провизии. Това последно движение ме изтощава. Лягам в хамака си, хапвайки няколко залъка. Не ми се яде от умора.

Отпускам се. След минути се стряскам силно. Сънувам кошмари. Настръхнал съм. В съня ми излиза непознато женско лице, което се приближава към мен. Дори съм изкрещял насън от уплаха. Вече не знам дали ще мога да заспя. Върбите шумят заплашително край мен. Реката ромоли, но някак зловещо. Спомням си, че преди десетина години нощувахме на палатки пак в този район. Тогава местен човек на име Гроздан ни спомена, че тук е имало старо гробище. Край Михалково е минавала границата на легендарната Тъмръшка република. Убитите отстъпници и предатели погребвали без да ги е опял ходжа извън пределите на самоуправляващата се общност от помашки села.

Будувам почти до разсъмване, свит в хамака си…

ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ
ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

Добави коментар

Натисни тук за да коментираш

/* ]]> */