Фотописи

Долни Пасарел – минало незабравимо (Ден Първи)

Настъпи ли май месец вече си знам, че е време да открия сезона на палатките и приключенията, без които не бих могъл да оцелея в този забързан свят. Двата свободни дни, с които разполагам са ми повече от достатъчни, за да се разходя до някое приятно местенце, при все това, че не трябва да е чак толкова отдалечено от столицата, за да мога след това да се върна бързо вкъщи. Бърз поглед върху картата и същевременно проучване ме насочват към Долни Пасарел – селце на приблизително 20км от София, за което не се пише много в интернет, но съм убеден, че ще да ме изненада с нещо интересно. Всъщност до Пасарел се стига лесно, има дори автобус от градския транспорт №3, който тръгва от обръщалото в Слатина и гарира на последната си спирка, точно на селския площад. Пътуването трае почти час, но е доста живописно и човек дори не усеща кога е пристигнал, улисан от гледките наоколо. Денят е събота, по центъра има доста хора, но за мое удивление най-гостоприемният жител не е с човешки облик.

Отбивам се до смесения магазин, за да се заредя с провизии за днес и утре и поемам по една уличка на изток, която би трябвало да ме отведе до реката, а оттам по черен път да стигна до пасарелския манастир “Свети Петър и Павел”. Докато вървя се оглеждам постоянно и ето, че вече имам работа за фотоапарата.

Докато вървя по уличката пред мен изскача котка и се промушва през оградата на близката къща. Проследявам я с поглед и я виждам как се шмугва в една кирпичена къщурка, само опашката и се показва от вратата.

– Къщата е на повече от сто години! – чувам глас зад себе си. Възрастна жена е застанала само на няколко метра от мен и ме наблюдава с усмивка.
– Добър ден – усмихвам се. – Нещо интересно да видя тук в селото?
– Няма, душко, нищо интересно.
– Колко човека живеете тука? – изстрелвам следващия си въпрос. – Не сте много май
– Не, не – клати глава тя. – Училището е ей тук горе. У клас сме били по 32 деца по две паралелки, до 8ми клас, сетне в София сме ходили. Сега деца няма, не могат да си сформират паралелка и учат надолу по другите училища, в София, Горубляне, Панчарево. Пропадна. Направо пропадна. Село беше за чудо и приказ. Канализация немаме… Мръсен канал.
– Толкова близо до София, а пък да няма канализация?! – учудвам се.
– А сме едва на 5км от язовира. Много хубаво тук, чистият въздух нас ни крепи. Стари хора има, а пък не щат да мрат бе. На 90, 96 годишни, искат да живеят хората. И си живее и си сади и си копа и си работи… и повече може от мене. Ето, аз съм с два инфаркта и пак бутам количката. Въздуха ни крепи, абсолютно нищо друго. И селската работа. Цял ден копаме, влезем да починем и после пак.
– Нямате време да се разболявате от работа – заключавам мъдро.
– Майка ми е на 96, пада от стълбите, търкаля се, ама после пак става и вика: Нищо ме не боли. И обръща тефтера. Само я държи работата. Гледаме картофи, пипер, домати, моркови. Земята е плодородна, ама да има и хора да я работят.

Изпращаме се с усмивка и пожелания за прекрасни дни, след което поемам по едно отклонение през селската мера. Пътят се вие през ливади, поляни с глухарчета и благоуханни цветя, по едно мостче дори пресичам река Искър, която в тази си част не е много пълноводна.

След половин часово ходене най-сетне излизам на доста по-отъпкан път, който започва от едно отклонение на асфалтовата отсечка до Самоков. Оказва се, че оттук до манастира ми остават около 4км, но теренът изобщо не е труден, пътеката е доста равна и широка, може би защото в тази част на реката има доста рибари. На един завой едва не се спъвам в един доста интересен вид бръмбар, какъвто не бях срещал никога досега. Възползвам се от приятното време и се заемам да му направя една доста прилична фотосесия.

Следващите два километра изминавам в спокоен ход, наслаждавайки се на околните върхове и тишината, а на едно отклонение дори попадам на табела, която ме изпраща надолу към реката.

Преминаването на полусрутилото се мостче е изпитание, имам чувството, че само едно плъзване надолу по влажната кора ще ме запрати право в бумтящата вода, но се справям и преминавам на другия бряг. Там е благоустроено, на полянката е построена дървена къщурка, а от другата и страна има беседки и места за отдих.

Чувствам се доста добре на това място, спокоен съм и леко превъзбуден, иска ми се да изследвам всяко едно кътче, да открия нещо ново, неизвестно и необикновено, затова се изкачвам по пътя към параклиса. Вълшебно място! Такова, каквото рядко можеш да видиш и усетиш, същевременно близо до София и толкова далеч скрито в гънките на планината. “Свети Петър и Павел” е една от онези църкви, които те смиряват още щом ги приближиш, не се налага дори да прекрачваш прага, за да усетиш връзката си с Бог. Побутвам тежката врата, но напук на желанието ми да вляза се оказва заключена. Странно, но двата лъва отпред са с човешки лица!

Късен следобед е и времето започва да се разваля, което ме принуждава да разпъна палатката си до навеса в близост до църквата. Надявам се, че няма да има буря, но за всеки случай забивам по още няколко клина, които да застопорят горния слой така, че да поеме въздушните удари без проблем. Вечерта е доста спокойна, чуват се плясъците на речната вода, на десетки метри под скалната площадка, понякога дори по някоя откъслечно крякане на жаба, но тъмнината успокоява дори и птичето царство. Единствено нощните пернати са длъжни да отбележат присъствието си със смесица от бухане и зловещо грачене, но въпреки всичко се отпускам и успявам да заспя.

ВТОРАТА ЧАСТ ОТ ПЪТЕШЕСТВИЕТО МОЖЕТЕ ДА ПРОСЛЕДИТЕ ТУК.

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

1 Коментар

Натисни тук за да коментираш

  • Близо до село Пасарел има плоча на загиналия кап. Списаревски, преди няколко години ( две…мисля) издигнаха и паметник в самото село. Селото е доста оживено, ходя там вече 30г, на път за вилата, има много хора, които работят в София и живеят там. Манастирът св. Петър и Павел беше много по-западнал, стените се ронеха, падаше мазилка, сега са го закрепили поне… Има много интересни легенди и истории свързани със селото, било е населено още през 4в.пр.н.е. Има и две тракийски могили ( гробници) . В сайта на селото е описана подробно историята му. На 29-ти юни има събор на манастира “Св. Петър и Павел”

/* ]]> */