Пътешествия и приключения

Едно невъзможно пътуване до Мусала

Това не е история за смелост, покорени върхове и изпълнени мечти в истинския смисъл на думата, а едно опасно пътуване в което човешкото тяло и воля са подложени на върховно изпитание. Ще ви разкажа за провала и вътрешната силата, която изпълва телата ни докато поемаме по най-трудните пътища и ни прави още по-твърди и силни личности. Защото какви бихме били без искрите в себе си, които да ни задвижват, да ни напътстват и пазят. Какво бихме били без душата си!

Никога досега не бях изкачвал връх Мусала и идеята да го направя през зимните месеци ме заинтригува дотолкова, че да пренебрегна опасностите и предупрежденията за лошо време. Често пъти се улавям, че не подхождам достатъчно професионално относно екипировката си и ми се се е случвало да страдам от тази си несъобразитеност дотолкова, че да се проклинам и да си давам напразни обещания да бъда в пъти по-подготвен при следващото си пътуване.

Този път разполагам с добра екипировка, която да ме предпазва от свирепия студ, който ме очаква във високото, ала въпреки това не се съмнявам, че за пореден път ще съм поставен на изпитание.

Пътуването ми с лифта от Боровец до станция “Ястребец” минава някак си неусетно. Кабината се провира между иглолистна гора, докосва се до клоните на огромни дървета и ги разбутва. Колкото по-високо се издигам толкова по-динамично се променя времето. Силни ветрове разклащат кутииката в която съм се подслонил, имам чувството, че ще се откачи и ще полетя от десетина метра право надолу в снежната бездна, ала това е повече от измамно. Половин час по-късно вече съм стъпил на твърда земя за да попадна в още по-сурови условия. Намирам се до скиорската писта, встрани от станцията на лифта, а край мен с голяма скорост профучават десетина скиори, които дори студът не може да стресне.

Температурата е около -18 градуса и съвсем не е подходяща за разходки.

В първия момент се стъписвам и се чудя дали да продължа, понеже условията ми изглеждат свирепи, а натрупалият сняг доста ще ме затрудни, затова се свивам под един камък и опитвам да преценя рисковете. Сам съм, нямам спътници и общо взето никой не знае къде се намирам. Ако попитате опитните планинари веднага ще ви кажат, че това е най-фундаменталната грешка, която може да бъде допусната, но истината е, че на мен ми е все тая. Тъкмо съм започнал да откривам вътрешната си сила, успявам да я овладея и да я използвам за да се пазя и след всяко едно трудно приключение искрата, която имам в себе си се разпалва в буен огън.

След десетина минути пистите се опразват. Скиорите са се уплашили от студа и метеорологичните условия и са слезли обратно в Боровец така че наистина оставам сам.

Не зная защо, но съм си наумил тази вечер да преспя в палатката, която съм взел в раницата си, но премислям и решавам, че няма смисъл да нося подобен товар, затова изоставям багажа под един голям камък и тръгвам по зимната маркировка. Пътеката обозначена с черно-жълти маркирани метални колове ме прекарва през обезлюдените писти и снежно поле. Вятърът се усилва безобразно силно и снеговалежът се усилва, но на мен си ми е добре. Дрехите ми са достатъчно дебели за да ме предпазят от хапещия студ, единствено брадичката ми е оголена и съвсем скоро започва да замръзва.

Виелицата се усилва с глухо бучене и скоро губя всякаква видимост.

Единствената ми ориентация е стоманената маркировка, която на места е почти зарита в големи преспи сняг, но все пак ми дава някаква представа за посоката. Час по-късно съм до никъде. Изминал съм едва няколко километра през които се уморявам и сядам в снега за почивка. Едва сега осъзнавам колко съм нищожен на фона на заснежената долина в която съм попаднал, без да мога да се противопоставя на първичната природна сила. Съжалих, че нямам в себе си храна или вода за да се подкрепя. Къде си тръгнал?, тихичко проплака един гласец.

Къде ли?, отговарям, Накъдето и да е!

Времето не се променя, пейзажът също. Все още се намирам онази долина в която времето сякаш е спряло.

Следващият ми километър ме изтощава дотолкова, че тялото ми започва да гори от усилието и се потя зверски. Тук всяка крачка е изпитание, понеже снегът не е замръзнал и всеки път пропадам до коленете. Усилието да се измъквам от този капан ми коства доста и се чувствам разколебан, дотолкова че да погледна назад и да си помисля за обратното връщане, но така и не се решавам на това. Вървя от час без да видя каквато и да е маркировка, на моменти дори затъвам  в преспите до кръста и с мъка се изравям на повърхността. Изтощен съм по дяволите!

Обзема ме такова отчаяние, че започвам да пълзя като червей напред, така че да разпределям тежестта на тялото си и да не пропадам.

Комичната ситуация ме разсмива и ободрява, но отсечката която изминавам все пак е нищожна. Не ми остава нищо друго освен да се изправя и да продължа, макар и натоварвайки жестоко крайниците си. Най-после съм до хижа Мусала, където да си отдъхна и събера сили. Оказва се обаче, че хижата не е отворена и така и не е заработила, което осуетява напълно плана ми да се подслоня на топло. Времето тук на това място не може да се обясни, то просто трябва да се преживее!

Нейде в далечината зървам самотен скиталец, който се придвижва завидно бързо заради снегоходките, които предвидливо е обул. Поел е към върха и не се отказва. Опитвам се да го догоня, на няколко пъти бъркам посоката и на едно място пропадам в снега до гърдите. Изтощен и обезкуражен до крайност се отказвам от замисъла си да покоря върха. Чувството за нищожност е заменено с безразличие и апатия. Времето и суровите условия ме бяха победили и единственото за което имаше смисъл да се боря сега е животът ми.

Обратният път се оказва също толкова труден колкото и този на отиване. Без храна и вода, както и почивка, съм на ръба на силите си. Криволича, пропадам, ставам, пълзя и проклинам. Пречиствам се по единствения начин, който знам – чрез върховно изпитание!

С мъка достигам обратно до станцията само за да открия, че е затворена, преди края на обявеното работно време, поради лошите метеорологични условия. Няма какво да се направи, повдигам рамене и докато обикалям в търсене на подходящо място за спане се мъча да се стегна, въпреки че зная каква нощ ми предстои. Наоколо е пусто, вадя палатката от раницата си и се мъча да я разпъна на завет до станцията, но не ми се отдава особено заради дебелите ръкавици.

Ще ги сваля само за момент, казвам си и го правя. Само минута по-късно ръката ми премръзва и пръстите ми побеляват.

Глупавата ми идея ще ми докара ампутация! Стискам зъби и правя последен възел след което надявам обратно ръкавицата и се свивам от болка. Дрехите ми са замръзнали по мен, не ми е студено, но се усещам скован и със забавени реакции и ми се ще да поспя малко. Понечвам да се шмугна в палатката и да полегна, но внезапен шум ме изненадва и осуетява намерението ми.

Вратата на станцията се отваря и отвътре излиза пазача, който се ококорва щом ме вижда. Оказва се, че дори и затворена в станцията все пак има хора!

Разпитва ме, ала ми е трудно да говоря. Устата ми е замръзнала и говорът ми е нечленоразделен, но успявам горе-долу да обясня ситуацията. Вижда се, че съм премръзнал и животът бавно ме напуска, затова ми прави услуга като пуска лифта и буквално ме натоварва в една от кабинките. Пътувам обратно към големия град със смесени чувства, опитвайки се да осмисля преживяното. Да осмисля провала, но същевременно и късмета, който съм имал за това, че съм жив. Успях да наруша всяко едно правило, но оцелях защото имах късмет и капчица кураж да се отправя на невъзможното пътуване. Такова което може да ти коства живота без значение колко подготвен можеш да бъдеш, но след което просто не си същият човек!

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

1 Коментар

Натисни тук за да коментираш

Купи книгите от поредицата:

book
За поръчки само по email на: alex_karadzhov@hotmail.com
/* ]]> */