Експедиция Тунджа

Експедиция Тунджа: Ден 4ти в който страдаме от жегата

????????????????????????????????????

Сънят ми не е никак спокоен заради силната музика, която идва от крайбрежните хотели и почти не успявам да мигна през цялата нощ. На всичкото отгоре сме опънали палатката на склон и макар, че преди да я позиционираме се потрудихме да подравним и дори да си изкопаем импровизирани ложи, това никак не помага. С огромно нетърпение изчаквам първите слънчеви лъчи да огреят язовира и подавам енергично глава навън за да огледам обстановката. Водата е много спокойно, няма и помен от вчерашния вятър, а среднощните ни музиканти явно са заспали, защото най-после се радваме на пълна тишина и спокойствие.

Две кучета са се проснали край водата и ме поглеждат с любопитно. В очите им се чете глад, изглеждат леко опърпани и достатъчно нещастни, че да ме хване жал и да ги почерпя с малко хляб и вафли. Личи си, че са ми благодарни – непрестанното мандахерцане на опашките им ги издава, а с примляскване изразяват задоволството си, че най-накрая някоя се е погрижил за тях.

  • Какво се случва? – сънената глава на Никол се подава от палатката.
  • Ааа, нищо – отговарям. – Намерихме си нови приятелчета.

Запасите ни са почти на привършване, но от предишните си пребивавания край язовира зная, че от другата страна на язовирната стена има прилично заведение в което можем да се подкрепим. Закусваме на крак докато опаковаме нещата си, мятаме всичко в каяка и отново се пускаме по вода.

Язовирната стена е почти пред нас и отблизо изглежда доста внушително. Изоставяме лодките на единия бряг и по бетонни стъпала се изкачване по нея. Отгоре се вижда почти целия язовир, но от оцветяването на бреговете си личи, че нивото на водата е доста по-ниско, което е напълно нормално за това време на сезона.

Красиво е! Оставаме замечтани в гледката, която ни хипнотизира и сякаш ни възнаграждава за всички положени усилия!

От другата страна попадаме на огромен каменен паметник на Г.М.Димитров – единственият такъв, който съм виждал досега и то в непосредствена близост до язовирната стена.

Малко по-надолу стигаме и до заведението в което с повод си поръчваме направо царски обяд. Днес е рожденият ми ден и трябва да го отпразнуваме с месо, картофи и по една малка ракия. Обедната жега ни заварва докато се тъпчем, а едва час по-късно сити и много доволни напускаме това приятно местенце за да извървим обратно пътя до каяците и да обмислим какъв ще е следващият ни ход.

Всъщност водата от язовира се оттича в два канала. Единият е доста голям и пресъхнал, а другият – доста по-малък, но прилича по-скоро на канал по който водата се оттича за напояване на полето. Докато се чудя по кой точно да поемем пренасяме каяците на ръка нагоре по стената и после надолу към по-малкия канал, който е доста по-близо. Достъпът до него е наистина затруднен – заобикалят го дървета и трънаци, а с спускането си е доста трудно заради скосените му бетонни брегове. Щураме се напред-назад, жегата изсмуква силите ни, водата ни започва да намалява неконтролируемо, а пък ние все още сме до никъде. Ще трябва да се изпровизира, мисля си и вадя три метрово дебело въже с което в единия край връзвам каяка, а другият премятам около дънера на едно дърво, след което започвам бавно да го спускам във водата. В началото е много трудно, каякът тежи ужасно, а и багажът в него не е за подценяване. Не ми се иска да изгубя нещо във водата, тук течението е доста силно и със сигурност няма да успеем да го открием след това. Напъвам се и успявам, помагам на Никол да се качи в него, след което повтарям цялата процедура с другия каяк. Осъзнавам, че съм направил грешка в момента в който успявам да се кача в него. Тунелът е толкова малък, че едва се преминава, а с трънаците надвиснали над него рискуваме да претърпим сериозен инцидент. Опитвам се да маневрирам, но движенията ми са осуетени заради оскъдното пространство и става ясно, че така няма да стане, затова се изкачвам се на десния бряг и изтегляме лодките на сушата.

Изтощени сме, а имаме още път до реката. Пред нас има поле с ниски бодили, чието преминаване е доста неприятно. Малките бодилчета жилят и парят по кожата, иска ми се да потопя нозе във вода за да успокоя сърбежа, но нямам тази възможност. Единственото което ми остава е да търпя и да се проклинам за избора, който съм направил! На половината път се строполяваме под сянката на няколко дървета. Почти сме слънчасали и сериозно дехидратирани, но все пак не се отказваме от плана си. Последните ни сили ни стигат едва да вдигнем каяците над главите и да ги пренесем през последните ни 200 метра до реката.

Пътуването по-нататък е в пъти по-приятно, радваме са на водата и плаването, използваме времето за да се възстановим и по речния канал в късния следобед акостираме в гъста гора на километър от Бузовград.

Разпъваме палатката, оставяме каяците да съхнат и решаваме да отскочим до града, хем да го разгледаме, хем да се запасим с хранителни продукти. Пътят до него не е дълъг, лъкатуши през гора и поле, а след него влизаме в града, който има чара на малките провинциални градчета. Тук е спокойно, разхождаме се по центъра и отдалечените улички за да видим колкото се може повече интересни места.

Внезапно времето започва да се разваля, черни облаци покриват небето и в далечината се чуват първите паднали гръмотевици. Имаме време колкото да напазаруваме и да поемем по обратния път, но ни очаква изненада. Оказва се, че бурята вилнее в гората където е лагерът ни. Мощни светкавици прорязват небесата, тресат земята и се забиват в дърветата. Обмисляме вариант да нощуваме в града, но липсата на информация за места за нощувка осуетява плана ни и ни кара да търсим друг начин да се доберем до палатката си.

Докато се чудя какво да предприема, Никол решава проблема и със сладкодумие убеждава местен шофьор да ни закара през бурята. По пътя си разменяме няколко приказки, споделя ни, че преди време имало някакви французойки, които били тръгнали и те така по реката, но не се знаело какво станало после с тях.

Щом стигаме до лагера се шмугваме в палатката, с надеждата, че бурята няма да ни попречи да продължим на другия ден.

 

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА ТУК

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

Добави коментар

Натисни тук за да коментираш

Купи книгите от поредицата:

book
За поръчки само по email на: alex_karadzhov@hotmail.com
/* ]]> */