Пътешествия и приключения

Пътешественико, покажи ми Ловеч!

Попаднах в Ловеч точно преди година по време на експедицията ми наречена с гръмкото име “Речен път” и оттогава все по-често си мисля отново да се върна в този град и да му отделя повече време. Случи се така, че второто ми посещение тук стана на същата дата на която бе и първото, но това по-скоро бе съвпадение, което съвсем не бе планирано да се случи по същото време. Пътуването ми започва по-скоро интересно, но и протяжно бавно заради жегата и влаковата композиция, която бавно и сигурно ме носи към малкото градче Левски.

Оттук се прикачвам на пътнически влак с доста интересно разположение на купетата.

Признавам си, че досега не съм виждал подобно нещо – вагонът е извънредно чист, по седалките няма и следа от кръпки или оцапано с някакво неидентифициращо се на цвят вещество, но особено впечатление ми прави това, че се возя предимно с възрастни хора събрани от крайселските спирки по пътя.

Задухът в купето е ужасен и въпреки отворените прозорци липсата на климатик се усеща навсякъде.

Влакът не подминава никоя спирка по маршрута си и малко по малко купето се пълни с хора, които са тръгнали към големия областен град. Завързват се разговори, човешки истории се разказват и преразказват от един човек на друг, само моята седалка е все още празна. Сякаш никой не се осмелява да приседне до странния човек с машина за снимане и татуировки по ръката, подминават ме и се настаняват по другите свободни места.

Спираме на Дойрeнци и ето, че един от качилите се пътници се престрашава. Не си говорим, споглеждаме се от време на време и сякаш си казваме всичко.

Спътникът ми заспива омаян от жегата и започва да си говори насън.

Устните му се движат, въздухът излиза от гърдите му с хриптене, ала звуците образуват думи и полусвързани изречения, които с мъка успявам да разгадая.

– Май че бълнува! – говорят си две жени зад мен, без да го чуват какво казва. Изоставям седянката на гара Ловеч и с любопитство се запътвам към главната улица. Докато се шлая по пресечките се озовавам очи в очи с влаковия ми другар. Подсмихваме се дискретно един на друг, сбогуваме се отново с погледи и се разминаваме. Спомените ми от миналата година постепенно се завръщат докато крача по главната улица, но ми се струва, че градът е доста по-празен в сравнение с предишното ми идване.

Спирам се до десния бряг на река Осъм и подавам глава надолу от перилата. Дори нивото на реката е спаднало – дребни рибки се гонят по бетонното дъно, което е покрито от едва педя вода, а двама-трима рибари се надпреварват кой ще улови повече от този чироз.

Късен следобед е, ала жегата е повече от безмилостна.

Намирам укритие до стария дървен мост строен през далечната 1876г. от майстор Кольо Фичето. Днешният му вид е реконструкция направена през 1982г., тъй като през 1925г. мостът изгаря почти до основи. На сянка е доста приятно, изчаквам няколко часа докато слънцето вече е в заник и не напича толкова, докато край мен се разнасят ята от сиви гълъби.

Признавам си, че миналогодишното ми посещение бе едва за кратко, дори не бях успял да обиколя основните големи улици за да се запозная с градската архитектура. Този път смятам да поправя грешката си и се впускам в градския лабиринт в който всяка нова улица ми поднася поне един интересен обекта за снимка.

Вечерта ме заварва със сандвич в ръка на една пейка в градската градина.

Цял ден ме гони вълчи глад и искам да се нахраня. Докато дъвча лакомо и угаждам на тялото си към мен се приближава човек в когото разпознавам дядото от влака. Разпознава ме едва когато сме на няколко метра един от друг, усмихва се и поглажда дългата си коса с ръка.

– Пак се срещаме! – казвам приветливо.

– За лекарства съм дошъл – казва ми. – Ама днес въобще не ми върви!

Повдигам вежди учудено и го изчаквам да продължи.

– Моите лекарства са свършили в аптеката…. А пък докторът се е объркал за лекарствата на жената и вместо да ги изпише за осми месец ги е пуснал за другия. Какво ще правя сега не знам. Май тоя месец ще го караме само на молитва!

Не зная какво да кажа, не зная как и да реагирам на чутото.

Много ми се иска да му помогна, ала не откривам начина. Докато се чудя и мая що да сторя, той вече се е отдалечил достатъчно, че да се загуби нейде по уличките.

Нощта се спуска и ме оставя насаме с мислите ми.

Вторият ми ден започва повече от добре. За днес съм запланувал да пребродя малките улички в стария квартал, да се кача до ловешката крепост и най-накрая, но не и по значимост да се спра в музея на Васил Левски.

Някои от къщите са реновирани, но все още има и такива, които са на път да се разпаднат. Разходката из стария квартал е истинско удоволствие което препоръчвам на всеки. Тук няма да откриете тълпи от туристи, ала за сметка на това преминавайки покрай високите дървени порти на къщите ще чуете глъч и човешки приказки идващи от вътрешността им. Местните предпочитат уюта на големите къщи и дебелата сянка на дърветата в градината пред разходките в града и може би имат право. По това време на годината е по-добре да не виждаш слънце от заран до късен следобед защото горещините са убийствени.

От стария град тръгва калдаръмен път, който ме отвежда до високата част на платото където е възстановена част от ловешката крепост. Входът ми струва 4лв, но видяното въобще не оправдава платената сума и не останавам впечатлен от видяното.

Единствено хубавата панорамна гледка успява да замаже положението.

Високият паметник на Апостола все пак наблюдава и пази този град.

Полюбувам се за кратко на красивата гледка и заприпквам надолу по стълбите към следващата си цел, която искам да покоря, а именно музея на Васил Левски.

О, днес е неделя!, казвам си и се сещам, че църквата сигурно е отворена. Имам традиция да посещавам църква на мястото което посещавам, ако се падна в него в неделя, така че и този път няма да изневеря на традицията си. В “Света Богородица” е служил самият поп Кръстю, който е бил участник в националреволюционната борба и съратник на Левски. Влизам в храма и се оглеждам. Изглежда, че е реставриран отчасти, ала куполът е в доста окаяно състояние.

По  традиция паля три свещички – първата за близки и приятели, за да са живи и здрави, за успех и благодат; втората за всички врагове и неприятели – за същото като при първата и третата за всички живи същества – да получат мир и благодат в душите! Излизам от Божия храм смирен, така както трябва да бъда, когато човек е в мир със себе си.

Десетина метра по-надолу вече съм пред входа на музея.

За разлика от крепостта тук определено ми се струва доста по-интересно, така че отделям време за да се запозная с всеки предмет от експозицията. Заслужава си!

Тръгвам си от Ловеч със смесени чувства, породени от преживяното и видяното, което е различно във всяко едно място, което посещавам.

”Помни…” бе шептял дядото във влака и думите му сякаш се бяха забили като гвоздеи в ума ми, припомняйки ми колко податливи сме на внушения за това как трябва да се живее и дори да се умре. Вече сме склонни да забравяме себе си, приятелите, неприятелите, и да помним само моменти, които са ни накарали да се чувстваме добре… да се заблуждаваме, че сега му е времето да се наживеем, да се възползваме от обстоятелствата за да се чувстваме добре, толкова надълбоко в своята комфортна зона.

А какво ли мисли дядото от влака, чиято единствена тревога в момента е как да набави лекарства за любимата си?

 

Хареса ли ви статията? Какво оценка бихте поставили?

Sending
User Review
0 (0 votes)

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

Добави коментар

Натисни тук за да коментираш

Купи книгите от поредицата:

book
За поръчки само по email на: [email protected]
Do NOT follow this link or you will be banned from the site! /* ]]> */