Братството на отшелниците по Струма (Скална църква "Св. Панталеймон")

Някъде, нависоко в планината, съществува място, което в продължение на хиляди години е било обитавано от монаси, търсещи просветление и връзка с Бог. Тези кътчета не са много в нашата страна. Може би защото самите ние сме повече атеисти, отколкото вярващи в нещо или някого и не отдаваме значение на това, което някога е било неразделна част от живота ни.

Най-после го намерих – братството на отшелниците по Струма, където душата се лекувала от невидимите рани, докато вярващите отправяли горещи молби към Всевишния. Пътят до там не е добре обозначен. Първоначално се подведох по съветите на няколко души, които срещнах в Генерал Тодоров и преди тунела на ЖП-то кривнах вдясно по насипа.

Оттам по тясна пътека успях да се изкача до най-високата част в тази част на планината, но не видях нищо, което макар и малко да наподобява светилище или скална църква. За сметка на това пък скалното плато изобилстваше от ниши, скални глави и дори части от скални слънчеви часовници, което ми показва, че дори и тук е имало древно светилище преди много, много години.

Денят беше адски горещ, затова се принудих да се върна обратно в града и да се осведомя по-добре за местонахождението на светилището. Всъщност, за него нямаше никаква информация в медиите и ми се налагаше да черпя знания от местните.

От един човек разбрах, че имало по-хубав път, който тръгвал от града, но бил по-дълъг с няколко километра. Не се двоумих дълго, открих го и тръгнах с бодра крачка. Пътят наистина беше доста по-добър и често използван от хората, които в покрайнините отглеждаха масиви с грозде. На един ъгъл дори имаше указателна табела, която гласеше: "Скална църква Свети Панталеймон". Последвах я и след около половин час вече бях на мястото, което мигновено ме омагьоса. Скалната църква бе част от светилище, кацнало на панорамна площадка на река Струма.

Гледката бе зашеметяваща. Именно такива местенца си избираха монасите-исихасти, за да са в уединение и да съзерцават природните красоти. По този начин те изчиствали ума и сърцето си и достигали по-близо до Бог. Замислих се, колко ли е нужно на човек за да се почувства щастлив и чист? Един миг може би… или един удар на сърцето?