Да се потопиш в дивите Родопи (Ден Първи)

Да се потопиш в дивите Родопи (Ден Първи)

Да се потопиш в дивите Родопи (Ден Първи)

Почти седмица след като прекосих България от юг на север, усетих как нещо отново ме дърпа да тръгна на път. Някакъв зов, който все едно пулсираше вътре в самия мен, ме примамваше отново към най-дивите и недокоснати кътчета в Родопите като някаква невидима нишка, която ме свързваше с определено място и ме придърпваше все по-близо и по-близо до него. Това не може да се опише с думи, а просто трябва да се изживее и почувства. Не се колебах дълго, оставих големия град зад гърба си с всичките му шумотевици, стрес и сивота, за да преживея нещо, което щеше да ме направи по-силен от преди и да подложи на поредното изпитание.

Районът край село Мугла, недалеч от българско-гръцката граница, е изключително живописен и обитаван единствено от диви животни. В радиус от десетки километри нямаше да срещна жива душа. Няма ги вече граничарите по заставите, с които да си разменя по някоя приказка, нито път туристите, които някога са преминавали оттук за резерват Шабаница и село Триград. Тук е напълно диво. Усещах го с всяка част от тялото си докато се изкачвах нагоре по асфалтовия път.

До мен вървеше Сашо, с когото сме изминали хиляди километри през последните десетина години и с когото сме изградили един перфектен екип при дългите и трудни преходи. Вървейки, кривнахме леко вляво на една отбивка и излязохме на слънчева поляна обсипана с горски цветя. Красота. Над нас се рееха дъждовни облаци, но все още нищо не предвещава, че ще има буря. На нас обаче ни беше все едно, защото вече бяхме тук и знаехме, че каквото и да ни сполети сме способни да се справим с него. Спогледахме се решително докато се провирахме през гъстата иглолистна гора. В тези условия няма място за слабост, тук оцеляват само най-силните и най-приспособимите, а ние определено имахме доста опит в прекосяването на подобни места.

Не след дълго открихме стар граничарски път, който поради някаква причина е бил преграден с камъни, а до тях на едно дърво е била поставена табела с надпис "Частна собственост. Не преминавай! Стреля се на месо!" Игнорирахме я и продължихме да се движим с равномерно темпо, за да привикнат телата ни към натоварването, което ни очакваше. Пътят се виеше между пожълтелите от високи треви хълмове. На едно място навлизаше в гъста гора и след десетина приятни минути ни изведе на широка слънчева поляна. Гледката бе невероятна смесица от цветове - с море от пожълтели хълмове, над които облаците сякаш плуваха в небесната синя шир, извиваха се, приемаха форми и ни хипнотизираха.

В единия край на поляната пасяха коне, които щом ни видяха тръгнаха към нас. Личеше си, че са питомни и добре гледани, просто бяха любопитни, но в същото време и предпазливи – не смееха да се приближат на повече от десетина стъпки, и имаше защо.

Докато вървяхме по поляната се натъкнахме на пресни следи от мечешки лапи, в които си личаха острите като ножове нокти на дивия хищник. Усещах как адреналина ми се покачва, хвърлих няколко предпазливи погледа във всички посоки, но не забелязах никаква опасност.

След почти едночасово ходене в изкачвания и спускания успяхме да излезем на 130-та гранична пирамида, която се оказа забита в един храсталак. Оттук последвахме пътека по билото на планината и открихме граничната бразда, след което последователно преминавахме пирамида след пирамида, докато не се спряхме на 139-тата, от която се виждаха красиви планински върхове на гръцка територия.

Гъста мъгла заприижда на талази, профучавайки покрай нас, обвивайки ни се спускаше на юг, подета от северния вятър. Тук, на границата, пейзажът бе по-скоро зловещ -  гората бе рехава, дърветата изсъхнали, стърчащи като скелети над тревите. Отново се почувствах свободен – намирах се на отдалечено място, подложен на изключително претенциозно време и с ограничен запас от провизии, но нищо от това не ме безпокоеше, защото се чувствах като у дома си.

След почти час ходене по коларския път, най-накрая стигнахме до гранична застава Шабаница, от която не бе останало много. Тежките атмосферни условия вече бяха видели сметката на повечето сгради, единствено офицерското жилище се извисяваше на хълма, почти непокътнато, макар че се виждаха леки щети по покрива и прогнилия под, който всеки момент можеше да поддаде. Въпреки всичко сградата изглеждаше стабилна, а след закриването на заставата, някой бе превърнал едната стая в свое убежище за кратко време.

Бетонни стълби ни отведоха към рухнала сграда, която само допреди двайсетина години е била обитавана от граничарите. За съжаление почти нищо не бе останало от нея, виждаха се масивните греди, които са поддали под тежестта си и са били затрупали това място. Нямаше смисъл да търся каквото и да било, защото бе ясно, че мисията ми по издирване на артефакти бе обречена на неуспех. За кратко време успях да обиколя цялата площ на заставата и горе-долу да успея да си представя кое къде е било. Най-голямо впечатление обаче ми направи клетката на кучетата, използвани при защитата на границата ни. Бе доста запазена, обрасла с трънаци и плевели, но въпреки това ми даваше представа за това място.

Изпратих Сашо до черен път, по който да се върне обратно до стартовата ни точка. Оттук нататък оставах абсолютно сам. Отново минах в режима, в който трябва да разчитам единствено и само на себе си. Върнах се до рухналата сграда в заставата, разпънах палатката, която носех и събрах малко дърва, за да си напаля огън. Усещах, че тази нощ ще бъде студена, все пак бях на голяма надморска височина, а и вече имах опит от последната ми експедиция със студуването. Привечер вече се усещаше как става все по-хладно. Със залязването на слънцето температурите паднаха неумолимо, което ме пришпори да разгоря слабия до момента огън. Дъските бяха влажни, горяха доста трудно, но и аз не бях от тези, които се отказват лесно. Проявих повече постоянство и упоритост и десетина минути по-късно вече имах огън, който излъчваше достатъчно топлина, за да ме сгрее. Стъмни се. Небето се покри с безброй звезди. Отнякъде се чу вой на чакал, който тепърва започваше своята песен далеч в планината, но аз не успявах да откъсна очи от звездното небе, което сякаш бе обсипано с ярки диаманти. Колкото повече му се наслаждавах, толкова по-далече сякаш бях някъде високо горе. Пред погледа ми падна звезда, изгоря за части от секундата, за да бъде заменена от друга, по-искряща. Завъртях глава, за да стана свидетел на друг вълнуващ момент. Парче от метеорит проблесна внезапно някъде наблизо в атмосферата, остави диря по небесния купол и се стопи със съскащ звук в рамките на 3-4 секунди. Тази нощ наблюдавах истинско звездно представление.

Към полунощ захладя доста, догледах със съжаление как остатъците от огъня ми догарят и се шмугнах в палатката си, където температурата бе с около 2-3 градуса по-висока заради изолацията. Дълго се въртях в спалния чувал и не успявах да заспя, не защото бях изморен, а защото бях щастлив, че отново съм тук, придърпан от онази невидима нишка, наречена съдба.

ПРОДЪЛЖИ КЪМ ВТОРИЯ ДЕН ОТ ПРИКЛЮЧЕНИЕТО