Да се потопиш в дивите Родопи (Ден Втори)

Стряскам се в съня си и отварям очи. Часовникът показва четири без десет сутринта, а когато хвърлям едно око на портативния термометър, без изненада откривам, че температурата е около 5 градуса. За миг ми се струва, че чувам нечии тежки стъпки край палатката, но когато подавам предпазливо глава навън се оказва, че са били плод на въображението ми. Навън е все така тихо и само млечнобялата „оцъклена“ луна си позволява да будува по това време. Студени тръпки ме полазват и сякаш стотици ледени иглички се впиват във всяка част на тялото ми. Шмугвам се обратно в спалния чувал и се свивам, за да се затопля по-бързо, но сякаш отново някой обикаля около лагера ми, стъпките зачестяват, чува се тежко дишане, но след миг звуците престават. Унасям се бавно, но приятно и потъвам в обятията на съня.

Събужда ме крясъка на птица. Ококорвам се и се протягам, за да раздвижа вкочанените си от студ крайници. Мускулите и сухожилията, които през цялата нощ са бездействали, сега ме наболяват и ми трябват петнадесетина минути, за да ги разтрия и да ги вкарам в употреба. Навън е вече светло, но все още хладно. Докато чакам слънцето да си пробие път между дърветата на отсрещния хълм, решавам да направя една обиколка из заставата и поемам към офицерското жилище. Там ситуацията от изминалата вечер не се е променила, а докато обгръщам с поглед околните хълмове и гората си мисля, че дивите животни едва ли обожават да се срещат с хора по тези места и най-вероятно ги заобикалят отдалеч.

Закусвам на крак, размишлявайки откъде да премина и колко далеч ми се ходи. Имам няколко варианта да стигна до село Мугла, но избирам почти заличения пътя, който следва граничната мрежа и по който отдавна не са минавали хора. Събирам набързо бивака, хвърлям един последен поглед на заставата и поемам на североизток.

След километър се отбивам по животинска пътечка и стигам до едно възвишение, под което расте гъст малинак. Големи и узрели малини сякаш мен чакаха, за да ги удостоя с вниманието си и съвсем скоро се превърнаха във вкусово пиршество за небцето ми. Вкусът на сладкия плод ме върна далеч назад във времето, още когато бях малко момче и късах с наслада малините в градината на баба. Вкусът, който усещах тогава и сега нямаше нищо общо с това, което се продаваше в момента по магазините, не че беше с лошо качество, просто разликата се усещаше. Набрах си цяла шепа и лакомо ги изгълтах, но с това сякаш пиршеството тепърва започваше. Разполагах с цяло поле от диви малини, което да опустоша, и макар че трябваше да го деля и със своите диви „събратя“ в гората, не можех да се възпра.

Половин час по-късно, изключително доволен и сит, се спуснах надолу по склона, за да открия стария граничен път, който следваше мрежата. Тук вече видях доста трудности в придвижването, тъй като природата бе взела превес и го бе превърнала по-скоро в просека, която преминаваше през диви малини, коприва и високи треви. Наложи ми се дори да премина и малък ручей, който ту се появяваше, ту изчезваше, някъде изпод зелените туфи, но след като изкачих стръмния участък, ставаше значително по-лесно.

Слънцето грееше ярко и радваше с топлината си всички земни твари. Времето бе просто прекрасно за разходка, а и сякаш аз самият бях във форма. Душата ми ликуваше, а времето за нея сякаш нямаше никакво значение – аз отново бродя из най-затънтените кътчета, където всичко, което сме успели да омърсим ние хората, не съществува. След няколко щастливи километра пътят свършваше в гъста смесена гора, в която между падналите дървета и руслото на реката, почти невидима, се виеше животинска пътека. Последвах я, макар че с голяма трудност вървях по нея, но заради пресечения терен бях доволен. За пореден път бях подложен на изпитание - този път трябваше да се промушвам и да прескачам огромни паднали дървета, да си пробивам път през стена от иглолистни дървета, както и да подскачам от камък на камък, докато прекосявам отново и отново реката.

Като добавим и голямата влага и хлъзгавите препятствия, по-скоро ми се струваше, че това тук не е за обикновени туристи, а по-скоро за авантюристи и хора, които могат да премерят риска и знаят как да се пазят. Покрай мен се заредиха страхотни пейзажи на девствени гори, скалисти върхове и дълги речни каньони. Картини, които бях типични за Нова Зеландия, сега оживяваха пред мен, омагьосваха ме и ме караха да се чувствам горд, че съм успял да ги зърна. В крайна сметка след голямото изпитание идва и голяма награда. А това явно бе моята.

Пътят се оказва доста дълъг, раницата започва да ми натежава и започнах да изпитвам огромна нужда от поне минута почивка, но все пак продължих нататък. Постепенно гората пред мен започна да оредява и се озовах пред кошари с овце. Стадото дремеше под едно дърво на припек в жегата, а овчарските кучета отбелязваха преминаването ми с кратък лай.

След пет километра най-после пристигам в село Мугла, но умората ми започва да надделява – преходът в гората ме е изцедил, а горещото време допълнително ми влияеше.

Усещам болка в сухожилието на левия крак, която се усилваше щом го движех, но реших да не спирам и да стигна колкото се може по-далеч, дори и с леки наранявания. Улиците на селото са почти пусти по обяд, но когато стигнах до центъра, от прозореца на една къща се показа женско лице, което ми прави знаци с ръка.

- Какво? - сопвам се. - Не те разбирам?

- Гладен ли си? - с усмивка ме пита бабата. - Имам обяд, чай, кафе.....

- Благодаря - отвръщам и също с усмивка. - Но не съм гладен. Ще се поразходя малко и след час-два когато огладнея може да мина.

Усмивката на жената се изпари и тя безмълвно прибира глава навътре. Бях озадачен от нейната реакция, но предположих, че отговорът ми не й се бе понравил и затова реших да продължа според плана си.

Почти на километър след село Мугла се намираше красивата речна долина, за която бях чувал. Водата се врязваше в скалата, образувайки дълбоки долове, наречени казани, затова и местността се казваше "Казанджи дере". Мястото наистина бе великолепно, цялата речна долина бе дълга около 3 километра, на първите 700 метра от която бе изградена екопътека, където туристите имаха възможността да се насладят на природната красота. По това време на годината водата не беше чак толкова много, но все пак имаше, какво да се види. Продължих да следвам козята пътечка и два метра ме стресна голям орел, който допреди да го обезпокоя, дебнеше за улов до реката. Птицата направи три-четири размаха с огромните си криле, смени траекторията и се зарея високо над мен. Прииска и аз да мога така...

Завой след завой, реката се точеше и събираше водите си в казаните, някои от които бяха достатъчно дълбоки и удобни за къпане. Изкушавах се, но знаех, че цопна ли сега, след това ще загубя инерция и трудно ще тръгна отново на път, затова го направих мислено, представяйки си блаженството и продължих. Пътеката свършваше пред внушителен водопад, който нямаше как да разкрие пълния си потенциал, заради маловодието, но въпреки това си оставаше красива гледка.

След кратък дебат с вътрешното ми АЗ, реших да не се връщам обратно, а да продължа по каньона на реката – нищо, че не беше облагороден и достъпен за туристи, твърдо бях решил да се изпитам и този път, без да предполагам през какво ще премина и какво ще ми коства. Първите стотина метра бяха по-скоро приятни - рекичката все така се виеше между стръмните скалисти брегове и дори на места ми позволяваше да вляза и да вървя. По-нататък обаче теренът ставаше доста стръмен, а коритото се стесняваше значително, като образуваше и доста високи прагове, които нямаше как да бъдат преминати.

Закатерих се като планинска коза по почти отвесните брегове, използвайки уменията си да се задържам по скалите и стъпка по стъпка преминавах почти успоредно на реката, само че десетки метри по-високо встрани. На едно място се наложи да катеря целия скалист хълм, за да мога да заобиколя, понеже единствения начин да сляза надолу бе със скок и то най-вероятно върху главата си. Височината бе доста сериозна, над 20 метра ме деляха от речното корито, и само една грешна стъпка можеше да има фатален край. На място без обхват, без медицинска помощ и трудно достъпен терен, нямаше никакво спасение.

Изминаха два часа в катерене, слизане и ходене в долината. За това време кракът ми се бе влошил значително, вече нямаше момент, в който да не ме боли. Усещах го изтръпнал, пренатоварен и сякаш не на мястото си. Нараняването вече нарушаваше нормалното движение, което означаваше че в труден момент можех да се окажа в безизходица. На третия час излязох от скалистата долина, за да последвам речното корито. В тази си част реката изглеждаше като полупресъхнало поточе, което едва мержелееше между скалите. Дебели паднали дървета образуваха масивни барикади, които бяха изключително трудни за преминаване.

Налагаше се отново да навляза в гъстата гора и в същото време да щадя нараняването на крака си. Ситуацията бе повече от кошмарна. Напредвах изключително бавно, болезнено и на моменти нетърпимо. В края на петия час, с последни напъни, излязох от дерето, изкачих се на коларския път, който свързва Мугла и Гела и се строполих на една поляна. Нужен ми беше половин час, за да си дам сметка, че това, което направих сега, едва ли ще го повторя отново. Подкрепих се с няколко парчета шоколад и погледнах картата.

Внезапно застудя, въпреки че слънцето все още грееше, но усетих че силен северен вятър достигаше до хълмовете и горите, преминаваше през тях със свистене и ме удряше право в гърба. Потреперих и се присвих, за да запазя топлината в тялото си. Кракът все още ме наболяваше, но съвсем скоро щеше да се стъмни, а аз предпочитах да нощувам на подходящо място. Изправих се и закуцуках на изток следвайки пътя. Опитвах се да не мисля за болката, да не и обръщам внимание като просто я приема като част от себе си, като усещане което ми напомня, че съм жив, че се движа и все още усещам с всяка частица от тялото си - възприятия, които ми напомняха, че всички сме смъртни, но в крайна сметка сме единствените господари на живота си и трябва да го изживеем по  най-добрия възможен начин.

След час подминах не маркиран разклон за хижа Ледницата, в близост до която се намираше и едноименната пещера. Някъде бях чел, че в нея има сталактити и сталагмити, които били интересни за разглеждане, но отбивката щеше да ми коства доста физически сили, с които не разполагах и затова реших да я пропусна. Само след двеста метра попаднах на удивително скално образувание, което кръстих "Слона" заради удивителната му прилика с това животно.

Стъмни се, но все още не бях готов да спра. Търсех си удобно местенце на което да разпъна бивака, но такова все не ми се откриваше. От едната ми страна бе стръмен склон с гора, а на три метра от него, от другата страна на пътя, започваше стръмен склон, по който не желаех да се спускам.

След известно време късметът ми се усмихна и се установих на едно по-широко място до гората. Някак машинално се заех с разпъването на палатката, сякаш знаех, какво да правя и без много да се замислям се отпуснах блажено в нея. Без съмнение имах нужда от малко време за възстановяване, затова заех възможно най-удобна поза и затворих очи. Спомените нахлуха в съзнанието ми и ме завладяха. Мислено се бях върнал назад във времето, до тази сутрин, и изминавах същия път, отново и отново, но този път виждах стотици детайли, на които не бях обърнал внимание по-рано през деня – хилядите мравки, пъплещи по сивкав мравуняк от борови иглички; особен мирис на свобода във въздуха; очите на животното, които ме наблюдаваха от шубрака; забитият трън в стъпалото; писъкът на орела, на стотици метри над мен; звукът от настъпена клонка; камъчетата падащи в урвата; почти невидима светлосиня светлина, струяща от тялото ми...

ПРОДЪЛЖИ КЪМ ТРЕТИЯ ДЕН ОТ ПРИКЛЮЧЕНИЕТО