Да се потопиш в дивите Родопи (Трети ден)

Една мъдра мисъл гласи следното: "Всяка сутрин щом човек се събуди, той се преражда наново". И наистина, на следващия ден се чувствах доста бодър и напълно възстановен. От вчерашната ми болежка нямаше и следа, тялото ми бе изпълнено с много енергия, което ме караше да се чувствам презареден и готов за път.

Да се потопиш в дивите Родопи (Трети ден)

Една мъдра мисъл гласи следното: "Всяка сутрин щом човек се събуди, той се преражда наново". И наистина, на следващия ден се чувствах доста бодър и напълно възстановен. От вчерашната ми болежка нямаше и следа, тялото ми бе изпълнено с много енергия, което ме караше да се чувствам презареден и готов за път. Събудих се по-късно от обикновено, когато слънцето бе високо в небето и напичаше земната твърд.

Преди да се заема с бивака, реших да се поразходя и да проверя къде ли ще е отбивката за село Гела. Късно снощи бях гледал на картата за път, който трябваше да ме отведе до селото, но на мястото, на което бе отбелязан на картата, имаше единствено гъста гора. Снощи постъпих мъдро, решавайки да пренощувам и да продължа на сутринта, вместо да навляза в гората и да търся някакъв ориентир в тъмното. Ако бях сглупил, най-вероятно щях да се загубя или по-лошо - да се намирам момента в някоя речна долина със счупен крайник или врат. След триста метра ме споходи неочаквана изненада. Излязох на пътя за село Гела и връх Турлата, който не бе отбелязан на моята карта. Малко преди него пък бе поставена табела за средновековна крепост Градище.  Стана ми любопитно и поех в посоката, в която оказваше. Всъщност се обърках. Оказа се, че сочи в не толкова ясна посока, а за да улесни туристите и желаещите да се изкачат до крепостта, някой бе "нарисувал" стрелка на земята с помощта на камъни.

Пътеката за нагоре бе стръмна, на места имаше поставени няколко парапета и полузаличена маркировка с боя по кората на дърветата. Следващите двеста метра ме изведоха до поле с малини, които започнах да дегустирам лакомо. Тези бяха в пъти повече и по-сладки и вкусни от вчерашните. До тях бяха поставени две табели, от които научих, че маршрутът е маркиран с помощта на инвестиции по европроект, но оглеждайки наоколо, вложенията не се оправдават. Загледах се в едното табло и с изненада погледът ми се спря на рисунка, която някой по-скоро бе измисли, за да подхрани въображението на посетителите, а не реална забележителност.

Малко по-нагоре се изкачих до върха на планината, откъдето се откриваше страхотна гледка към околните села и върхове. В далечината се виждаше дори кулата Снежанка. Поогледах се и слязох по-надолу, но крепост не видях. На едно място маркировката просто изчезваше, затова реших да разширя периметъра. Заизкачвах се по ридовете, търсех с очи подобие на нещо, сътворено от човешката ръка, но отново ударих на камък и реших да се връщам.

Слязох десетина метра под върха и попаднах на каменна стена. Тогава ми се изясни всичко. Така наречената крепост всъщност представляваше каменна стена дълга около двайсетина метра и "реставрирана" с европейски пари.

Искрено се разочаровах. Очаквах едно, а то какво излезе - дори подобие на крепост нямаше, но за сметка на това табелите бяха много изчерпателни откъм обяснения. Заслизах надолу към разклона, съжалявайки, че съм си изгубил времето, за да наблюдавам как са се усвоили някакви пари за едно голямо нищо.

Пакетирах палатката и прибрах всичко необходимо в раницата. Денят бе слънчев и топъл, а пък и аз бях в настроение за ходене. С бърза крачка стигнах до параклиса "Света Марина", който се оказа заключен, както почти всеки християнски дом разположен извън пределите на населените места.

Пътищата се разклоняваха, някой ставаха на пътеки, други се сливаха, но аз винаги успявах да следвам правилния, който ме отведе в покрайнините на селото. Попаднах на стара чешма съградена от камъни, с интересни орнаменти, за които предположих, че са събрани от руините на някоя древна сграда.


Реших да посетя и византийската базилика, с която малкото селце бе станало известно. Обектът ми поднесе нова доза разочарование. Виждаше  се, че стените на базиликата бяха изградени почти от нивото на земята, информационните табели обясняваха за местоположението и значението на различни части от сградата, но визуално човек нямаше как да си ги представи. На всичкото отгоре и цялото помещение бе обрасло в дълги треви, подобни на глухарчета, които допълнително правеха цялата обстановка нетипична. Не ми хареса особено.

Точно срещу базиликата бе разположен храм "Света Троица" в който се отбих за малко, но за съжаление и той бе затворен за посещения.

Реших да не губя повече време и хванах един пряк път, който криволичеше между поляните над селото. Изминах няколко километра без да срещна жива душа. Следващата ми спирка щеше да бъде село Широка Лъка, а аз имах още доста път за изминаване. На един хълм над селото, се разминах с овчар, който наблюдаваше стадото си. Показа ми пряк път, по който да се отбия до селскостопански сгради и покрай тях да мина през махала Заевите, която е почти обезлюдена. Въпреки всичко се виждаха редица ремонтирани къщи, където собственици прекарваха лятната си отпуска, когато имаха възможност да излязат от големия град.

Оттам, по дерето, слязох по тясна пътека, която в долната си част се оказа много добре маркирана и се събира с пътя за Широка Лъка. Следващият един час се изтъркули неусетно. Асфалтовият път се виеше зигзагообразно за да се промени постепенно големия наклон и да ми предложи няколко много добри панорамни изгледа.

В Широка Лъка отново имаше купища туристи, които се бяха събрали на площада. Повечето от тях бяха "обсадили" кафенетата и ресторантите, едва малцина се интересуваха от сувенирите и подаръците. Основно място за селфита бе къщата, в която е живял капитан Петко Войвода, която бе загубила автентичния си стил, заради това, че бе изцяло реновирана. Намерих си приятно местенце за обяд и отпочинах за час и половина, в който да начертая мислен маршрут на следващия етап. Не познавах добре района, но реших, че така или иначе съм тръгнал по дивите пътеки, поне да продължа в същия дух.

На два километра след главната улица, вдясно тръгваше коларски път, през местност Гращица, който ми изглеждаше като единственото продължение на странстването ми. Местата, през които преминавах, бяха недокоснати и сякаш излязли от някое реалити шоу за оцеляване. Имах усещането, че всеки момент ще ме нападне някое излязло на лов, голямо и диво животно, което едва ли ще очаква срещата си с човека. На един хълм се виждаха няколко къщи, но изглеждаха запустели. Сигурно стопаните им ги използваха за склад, докато те самите си живееха на доста по-цивилизовано място.

На една отбивка реших да рискувам и да пресека гората на своя глава. Слязох по хълма и последвах малко поточе, което според картата щеше да ме отведе право на пътя за Смолян. Няколко метра по-навътре осъзнах, че отново съм направил грешка, но нямаше място за връщане назад. Гората ставаше доста гъста, а теренът силно пресечен. Имах да измина около двеста метра до пътя, но това разстояние бе повече от измамно. Реших да действам така, както винаги съм правил - с главата напред, и се заизкачвах нагоре по склона, където гората бе станала гъста и непробиваема като паяжина.

Костваше ми доста, за да премина през това, но все пак успях да се справя. Одраскванията и леките наранявания вече не ми правеха впечатление. След вчерашния ден, сегашното препятствие ми се струваше като детска играчка и макар да изпитвах известна трудност, психологически вече бях победил. След няколко часа прекарани в изкачване, се озовах на стара помпена станция. Зарадвах се. Виждаше му се вече краят, но въпреки това реших да не прибързвам, докато не стъпя на асфалт. Щастливият момент ме споходи само половин час по-късно, когато излязох на разклона за Смолян и хижа Перелик, в близост до параклиса "Свети Панталеймон" и резерват Сосковчето.

Оттук до Смолян ме очакваха не повече от 6 километра, които използвах, за да се подкрепя с малко вода и парченца шоколад от запасите си. Късният следобед ме завари в близост до Смолянските езера, където открих идеално място за пренощуване и заслужена почивка.

Днес бях навъртял над двайсет километра в планината, но това не ми тежеше. Не бях изморен, чувствах се добре – презареден и готов за още приключения. Да, това щеше да приключи съвсем скоро и да останат само спомените, но какво от това? Аз никога не спирах и нямах намерение да го направя още дълго време – докато краката ми са здрави и ме държат, умът ми е бистър, докато правя точните преценки, а сърцето - чисто, за да мога да събирам спомени от места, които ме карат да се чувствам жив.