Денят на голямото опичане (Ден Десети)

Няколко дъждовни капки ме шибват през лицето и ме събуждат. Малко след полунощ е и изглежда, че времето се разваля. Намятам се с непромокаемото си одеяло, надявам се да се предпазя и да остана сух поне до сутринта. За мое щастие дъждът спира след десетина минути и успявам отново да заспя. Следващото ми пробуждане е около 9 сутринта, въпреки че времето не предвещава буря в далечината има лека мараня, която ме напряга.

Време е да се заема със закуската, а след нея и с дневните си приготовления за из път. Както винаги, трябва да отделя малко време, за да попълня дневника на пътешествието си с интересни моменти и случки, но понякога не ми се получава и нямам спомен за вчерашния ден. Случва се, казвам си, и разкачвам хамака от двете дървета, сгъвам го грижливо и го прибирам в раницата. Същото правя и с мрежата против комари, която дотук ми служи повече от добре, възпрепятствайки неведнъж и два пъти малките гадинки.

С всеки изминат ден времето става все по-горещо, но аз винаги успявам да тръгна на път по обяд, в момент, когато горещината е най-нетърпима и понякога имам чувството, че го правя нарочно, само и само за да изпитам себе си. През днешния ден се случват няколко съществени неща, първото от които е, че получавам слънчев удар, който ме принуждава да лежа неподвижно на сянка за повече от час. Никога преди това не съм изпитвал такава болка, слепоочията ми пулсират жестоко, гади ми се, мозъкът ми е като сварен, не мисля и не чувствам…

Удря ме изведнъж, така както си вървя и единственото, което мога да направя, е да лежа неподвижен в чести опити да охладя главата си, като я увия в превръзка, напоена с вода. Почивката под сянката на едно жълъдово дърво ме свестява и малко по малко отново започвам да се усещам в кондиция. Ефектът на топлинния удар е преминал и отново мога да продължа, но този път съм една идея по-предпазлив. Съвсем придвидливо намокрям кърпата си с вода и я увивам около главата си, за да я предпазя от жегата. Старият път ме зове, доста по-изронен е в този си участък, като на места дупките в него дори са се заблатили и обрасли с папур. На друго място пък си личат добре наредени обли камъни, което ме навежда на мисълта, че някога оттук е минавал път, който сигурно е бил доста използвана връзка между няколко населени места.

Преминавам през ожънати ниви, гори, поля, на едно място дори се спирам до малко езерце, заобиколено от прохладна жълъдова гора. Съзерцавам водите му и след малко се чувствам отпочинал. Понякога един-единствен момент може те мотивира, да те презареди и трансформира и блажен е онзи, който успее да го усети. Пътят ми се пресича с този на сухоземна костенурка, която търси прохлада в тревата. Стара е и тежи доста. Изглежда, че не е виждала други хора, защото е доста плашлива. Няма смисъл да тревожа повече животинчето, затова му пожелавам приятен път и поемам по своя.

Замислям се, че един костенурчи живот трае около 80 човешки години, ала често пъти бива изживян доста попълноценно, докато нашият собствен постоянно е съпътстван от погрешни избори и неподходящи хора. Такива, след които път назад няма и единственият начин да се отърсиш е, като бъдеш всичко и същевременно нищо за самия себе си. Да избереш да забравиш и да започнеш на чисто. Избор, който не е по вкуса на повечето хора.

Пейзажът постепенно се променя, редуват се гъсти гори и изпръхнали полета и след няколко километра вече съм близо до град Баня, което като всяко едно малко провинциално градче си има своя чар и особеност. В него бликат термални извори, които с лечебните си качества лекуват стотици хиляди хора годишно. Преминавам покрай изоставените сгради на големи заводи, някога приютявали и давали препитание на стотици, преди да бъдат приватизирани и разпродадени на безценица. Опустели и недействащи, с неясна съдба в днешно време.

Вече съм в центъра на градчето, където попадам на странна гледка. Десетки възрастни хора търсят укритие от жегата под стрехите на къщите и очевидно очакват автобуси, които да ги извозят към домовете им. В градчето има няколко санаториума, където водата се ползва в служба на човешкото здраве. Хората, които веднъж идват на това място, обикновено отново се връщат, за да повторят процедурите и да се излекуват. Търсят изцеление, начин, чрез който да оправят крехките си тела и очевидно, че са открили точното място.

Докато презареждам батериите на телефона и апарата, в местния супермаркет, се запознавам с Иван, който е циганин, но от онези с добра душа. Разбирам, че обича спорта, работи всеки ден и не е мързелив. Изучил се е до 11-ти клас и въпреки че е прекалено малък за това, мечтае да обиколи света. Говорим си на всякакви теми, за да убием времето, обсъждаме манталитета на циганите, политиката и държавата.

Усещам се, че разговорът с него ме променя. Кара ме да бъда по-открит към хората, да забравя за предразсъдъците си и да общувам. За мен вече няма никакво значение какво е облеклото или цветът на кожата, важното е дали човекът срещу мен е добър и честен. Иван ми припомни колко жалки можем да бъдем всички ние, когато си поставяме етикети, осъждаме се, базираме заключенията си за другите не на здравия разум, а на собствените си представи и очаквания. Тъжна картинка! В Баня прекарвам около 4 часа, уморявам се бързо от хорската глъч и тръгвам на север.

Преди последната къща на градчето подминавам белобрад дядо, който с учудване ме измерва от глава до пети. Докато се разминаваме, почти се сблъсквам с възрастна жена, която ми подарява краставица от градината си.

– Вай баба – казва, – не знам накъде си тръгнал, ама на добър път. Нà, да си похапнеш и подкрепиш, че доста си се натоварил.

Благодаря й от сърце и захапвам краставицата с голяма наслада. Искреният й жест ме трогва, изглежда, че все още има добри хора по тази земя, които да подкрепят любопитните пътешественици.

– Да си жива и здрава, Господ здраве да ти дава! – отронва се от устата ми благословия.

Пресичам жп линията и вече съм извън градчето. От другата страна се е ширнала ливада, на която са накацали няколко ореха. Чудя се дали да не лагерувам тук, но близостта до асфалтовия път ме разубеждава, понеже копнея за пълно спокойствие. Застига ме каруца с трима цигани, които ме поглеждат лошо. Тръгнали са да брулят орехи на смрачаване, а защо и да не се облагодетелстват от случаен пътник?

Отбягвам ги и тръгвам по пътя за Карлово. До града ми остават едва 5 км, но като че ли местата за нощуване липсват, криввам вдясно по коларски път и внезапно се обръщам назад. Стотина метра зад мен се тътрузи същата онази каруца с тримата недоброжелатели, които така старателно избягвам. Изглежда, че ме следват, но мракът ме скрива и ми позволява да изчезна безследно от полезрението им.

Късметът ми се усмихва още веднъж, попадам на вълшебно местенце с поляна, две дървета, между които да опъна хамака, и рекичка, в която потапям блажено протритите си нозе. Вечерта е просто вълшебна, чувствам се като награден за днешния труден ден и за пореден път се убеждавам, че когато човек се осмели да върви по непознати пътища, често пъти съдбата му се отплаща подобаващо. Унасям се блажено от ромоленето на реката и песента на щурчетата в тревата.

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България": КНИГА 3 - Експедиция Речен…

Какво мислиш за тази статия?

Подобни статии

1 от 17

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *