Див, красив, свободолюбив северозапад (Част 1)
Северозападът винаги ме е привличал. Може би заради отдалечеността си от родното ми място. Или пък заради усещането, че там се крият далечни тайни и мистерии. А територията, която някои наричат Северозападнала, ври от забележителности, чакащи да бъдат открити. И никога досега времето не ми е било достатъчно, за да разгледам всичко така, както аз искам.

Затова в лето 2019 решихме да се фокусираме върху по-малко места, но да им отделим подобаващо внимание.
Спирка първа: Вършец. Пристигнахме късно, градчето ни изненада с много приятна атмосфера и разкошни пешеходни алеи под сенките на кестени и чинари. Възникнало някога заради минералните извори в околовръст, днес се радва на изключителна популярност. А прохладата в подножието на Балкана, множеството пътеки в планината, и сравнително лесната достъпност засилват интереса към Вършец още повече.
Архитектурата в градчето говори за истински разцвет около средата на миналия век. Признат за балнеокурорт от европейско ниво, Вършец се радва на изключителна популярност. Смело може да се каже, че елитът на страната ни е почивал там. Тенденциите в сферата на туризма в последствие оставят това прекрасно място встрани от масовите туристопотоци.
Спирка втора: Клисурски манастир. За пръв път сме тук. Оказва се манастирски комплекс с особено божествена атмосфера. Аязмото му е лековито, а за водата се вярва, че извира под връх Тодорини кукли. Личи си, че манастирът е изключително добре поддържан. Навсякъде е зелено, а цветята край алеите подсилват красотата на манастирския двор.
Любопитен факт е, че до преди 12 години манастирът е бил мъжки, но след 2008 г. е трансформиран в женски. Обителта разполага и а с ателие, в което младите монахини се учат на иконопис. Ставаме свидетели именно на подобна гледка – в единия край на двора, под сенките на неголям чинар, възрастна монахиня преподава импровизиран урок на млада послушница с много любов и търпение.
Спирка трета: Белоградчик. Особено приятно се чувствам тук. Вероятно енергията съвпада с вибрациите ми и изпитвам силен душевен комфорт. Спим в близост до града, в уникален къмпинг – Мадона. Най-добрия, който съм виждал в страната ни. А през деня отскачаме до Белоградчик, Боровица и изумителния Боров камък – скала-светилище с внушителни размери, пещерите Козарника и Венеца.
Има много за обикаляне тук и който си мисли, че Белоградчишките скали се изчерпват само със скалния комплекс над града, се бърка много. Цялото скално поле е с площ по-голяма от 100 кв. км., а отделни скални исполини достигат височина от 100-120 метра. Особено подходящо за снимане е ранното утро, когато с повече въображение може да откриете по тях чудновати фигури и скални лица. А и сутрин не е така горещо за разходка по иначе напечения камънак. Змии не липсват. В тези си разходки виждаме няколко пепелянки.
Белоградчишката крепост е една от най-добре запазените твърдини в страната ни. Римляните я изграждат през III в., но учените вярват, че траките са тези, които първи са се възползвали от естествената защита на скалите.
Пещерите в околността са много. Може би над 200, но благоустроените за посещение са няколко. Най-известните са Магурата и Венеца. Венеца е социализирана за масов достъп неотдавна след многогодишен период, в който не са допускани посетители поради ценните образувания в недрата й. Осветена е красиво, но на моменти светлините ми идваха в повече.
Козарника е друга чудна пещера, в която се водят археологически разкопки от доста години. В нея е открит зъб от Хомо Еректус и ако датировката е вярна, ще се окаже, че това е най-старото сведение за присъствие на хора в Европа. Попадам на младо момче – археолог, който подготвя терена за новия археологически сезон. Късметлия съм, защото започнат ли разкопките, вътре не се допускат посетители.
Спирка четвърта: Видин. Комарите ни обезкуражават. Правим бърза разходка из града, но жуженето им, в съчетание с горещината, ни действат зле. Дивим се на човешката глупост, довела до разруха великолепната сграда на Синагогата. Плаче ни се, минавайки край нея.
Разглеждаме и крепостта Баба Вида. Забравил съм си книжката за печати „100 национални туристически обекта“ и откровено ме хваща яд. Решено е – ще се идва пак. Крепостта е на повече от 2000 години и се води за единствената изцяло запазена твърдина по земите български. През Второто българско царство тя е най-важното укрепление в Северозапада. Напомня на замъците от филмите и е с особена атмосфера.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ