Експедиция Железен път : Още един ден в опознаване на България

Тази нощ е може би най-студената от цялото ми пътуване досега и надеждите ми за спокоен и дълбок сън са разбити на пух и прах. Тракам със зъби, свивам се на кълбо и някак си успявам да се позатопля. Едва изчаквам първите слънчеви лъчи и изскачам навън, за да се раздвижа и загрея. В първите няколко минути не съм в кондиция и залитам като пиян. Схванатото ми тяло има нужда от известно време, за да поеме достатъчно голяма доза топлина.

Свалям горния слой на палатката и го слагам настрана, за да се размрази и изсъхне от влагата. По повърхността му се е образувала коричка лед, която след половин час започва да се разтапя, троши се и се плъзва в тревата. Изчаквам още час, за да се поразмразя и тръгвам из разораната нива край линията. Стъпвам по големи буци пръст, често пъти ги смачквам и пропадам, ала повечето пъти земята е толкова замръзнала, че поема цялата ми тежест.

Вчера на гара Лозарево ми казаха, че спирка Климаш не съществува и постройката е разрушена, но аз все пак не се сдържам и решавам да отида до нея. Оказва се, че са ме подвели. Сградата все още съществува, макар и в доста окаяно състояние, така че мога да я разгледам и заснема.

Решавам да прекося селото и от другия му край да се изкача до линията, откъдето да продължа. Климаш е малко селце, в което няма много за разглеждане. Единственото, което ми привлича вниманието, е стоманената кула на джамията, откъдето ходжата проповядва на местните мюсюлмани. В тази част на селото е изграден голям тунел, който минава направо през планината. Покъсно научавам, че се подготвяла нова отсечка, за изграждането на която ще се използва железопътен участък от бившата спирка Петър Берон (сега Прилеп) и ще минава през Климаш и Ведрово.

Предвиждало се гара Ведрово да бъде закрита, а гара Прилеп да бъде изградена наново, като стане разпределителна. След като стигам до линията, се принуждавам да тръгна по нея, понеже няма друг път. Линията се вие високо по стръмната част на планината и прави доста завои. Нищо чудно, че подготвят директен път, който да бъде по-кратък и по-бърз.

Изведнъж се натъквам на група работници от Бургас, които проверяват дали двете релси са на еднаква височина.
- Ти с тая раница сигурно си слязъл от международния, а? Помислих те за турист. – казва ми един от тях.

Пътят по релсите не се отразява добре на краката ми, затова решавам да кривна към баира на една височина. Времето, като че ли е доста благосклонно към мен днес и си проси извинение за мразовитото утро. Сега грее щедро слънце, което ме топли ласкаво, а по небето няма и едно облаче.

Откривам път, който да ме отведе до асфалт и жп прелез, а на табелата до него се вижда надпис – жп гара Подвис – наляво, връх Илийца – надясно. Намирам гарата по указаната посока и след 50 м стигам до голяма, желязна врата и телена мрежа. Две кучета се показват отнякъде и започват да ме лаят яростно. По-голямото се промушва през дупка в мрежата и се приближава застрашително.

В този момент забелязвам малка пътечка, която върви в посока към гарата и криввам по нея. На перона е истинско мъртвило. Единственото разнообразие внася голям пес с кървясали, но добродушни очи, който се припича на слънцето. Намирам началника на гарата, който служи тук над 20 г. и помни доста неща. Изглежда, че мястото, на което съм попаднал преди малко, е стара военна база за съхранение на гориво, която обаче е била напусната отдавна. За сметка на това, малко след гарата имало секретна, действаща такава, но за пехотни мини. Говорело се, че и нея скоро щели да разформироват, та товарели мините на камиони и ги пренасяли до друго място.

Сбогувам се с него и се връщам обратно по пътя си до табелката на дървото, след което поемам към връх Илийца. Преходът ми е повече от живописен – съпътстван от гори, поля и големи лозови насаждения. Пътят е удобен и широк като за цял взвод войници. В някакъв момент обаче съм се заблудил и изпускам отбивката, което води до голямо отклонение и много неприятности при преминаването на участъка. Налага се да коригирам курса си, затова крача през треволяци и драки, на които, разбира се, не пропускам да се надера.

За капак изкачвам и голям наклон, който ме кара да се задъхвам и често да си правя почивки. Въпреки всичко успявам да открия пътя и през полята слизам до бившата гара Петър Берон, която е прекръстена на Прилеп - името на селото, което е едва на 6 км оттук.

По пътя срещам младеж с налудничав поглед. Цял празник е да видиш някого в тази пустош, дори да е поредният луд.

- Здравей – поздравявам го с усмивка, но не получавам отговор.

Младежът е доста скромно облечен, погледът му блуждае наоколо.
- Откъде си? – най-накрая ми обръща внимание.
- Отдалече – отговарям му простичко и зачаквам следващия му въпрос.
- Да си срещал кози нагори?
- Не съм – клатя глава. – Ама дано да не ги е изяла мечката.
- Дано да не е, че тате пак ще ме натири при свинете – изведнъж скача той и се затичва
нагоре по хълма.

Достигам до жп релсите, които в тази отсечка са идеално прави. До тях, на около 50 метра, се жълтее бившата жп гара, която в момента е превърната в свинарник. По-късно разбирам, че била продадена за жълти стотинки. Иначе отскоро имало проект да се направи нова гара, която да изземе функциите на гара Ведрово и да стане разпределителна, но това са планове за далечното бъдеще.

Следвам изоставената втора линия до една отсечка, в която се стеснява и се качвам на хълма над нея. Краката ми са болезнено набити от чакъла и решавам за разнообразие да походя в разораната пръст.

Любувам се на зелените поля и самолетите в небето, благодарен съм за страхотното време. Така достигам до гара Ведрово. Началник-гарата поглежда с недоверие документа, който му предоставям и дори иска да види личната ми карта.

- Ще Ви я дам, ама тук вече изземате функциите на полицията ли? – роптая срещу наглостта му.
- Няма да се сърдиш – отговаря кротко той, записва си нещо в една тетрадка и ми я връща.

Малко по-късно успяваме да разчупим ледовете и се заговаряме.

- Едно време какво беше тука, по тая линия... Ей, не могат влаковете да се разминат. От 38 години съм началник и какво ли не съм видял. А пък на Комунари каква гара имат. Иди, иди да снимаш там. Снима ли помпата? - показва ми стара водна помпа марка „Зигмунд“.
- Австрийска е, от над 100 години, ама някой тъпанар ѝ отрязал табелката и е взел една част от нея. Само табелката има колекционерска стойност и струва поне 7-8 хиляди лева. Абе, тъпанари, какво да ги правиш.

Минавам през селото, което е малко и изглежда запустяло. От дворовете лаят кучета, но стопаните им никакви ги няма. Два километра след него стигам до приятно местенце, където лагерувам на завет под светлината на милиарди звездици. От доста време насам това се очертава да бъде първата приятна нощ.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ