Експедиция Железен път : По поречието на Луда Камчия

Отварям ципа на палатката и що да видя. Навън е паднала непрогледна мъгла, която е завзела долината и я е стиснала в прегръдката си. Земята е мокра от сутрешната роса и обувките ми подгизват още докато сгъвам палатката. Впрочем и тя вече не е първа младост, преживяла е над сто пренощувания в студ и жега, поддавала е под напора на бури и тук-там си личат следи от мухъл по повърхността ѝ.

Взимам решение да не чакам времето да се оправи и потеглям, като заобикалям долчинката, в която съм пренощувал и се качвам на релсите. Следващите няколко километра изминавам със спокоен ход, въпреки че постоянно се озъртам да не би случайно някой влак да ме блъсне и цялото приключение да приключи безславно. Линията е обвита в мъгла и видимостта е намалена, така че машинистите би трябвало да са по-внимателни и да управляват на ниска скорост.

Пристигам на гара Завет в момента, в който оттам преминава влак.

- Абе ти да не си скочил от влака? – пита ме учудено един от работниците на гарата.

- Ха, не! Нима щях да оцелея, ако скоча от влак в движение? Виж ми и раницата.

Началничката на гарата се показва и зяпва от учудване. Оказва се, че вече са ги предупредили за визитата ми и трябва единствено да се представя.

- Иначе съм много лоша – казва тя и добавя – ама хайде, днес нали е събота. Ще направя компромис!

От гарата се придвижвам към село Завет, което съвсем не е далеч. Двата километра по изронения асфалт ми действат ободряващо и ми помагат да вкарам в ред мислите си. Пътьом попадам и на старата сграда на гарата, която в момента е необитаема постройка.

Селото е изключително малко и не отделям твърде много време, за да го разгледам. Отново се движа по линията, а на едно място слизам от нея и поемам през нивата. Струва ми се, че ще е по-бързо така, ала се оказва, че съм грешал. Времето е влажно и размеква почвата под краката ми, набързо изкалвам обущата си и част от панталона, който и без това си е доста мръсен и окъсан. Следвам GPS-а, но забелязвам несъответствие. Показва ми, че линията се пада вляво от реката, където съм в момента, ала всъщност тя върви от дясната страна. Струва ми се доста куриозно и решавам да проверя аномалията, като се изкача до мястото, откъдето би трябвало да минава. Там обаче заварвам горски път, който вече е започнал да се затлачва от храсти и бодли. Встрани от него има изоставени, бетонни подпори за релсите и части от електрически стълбове. Оказва се, че след началото на демокрацията, линията е демонтирана и е положена от другата страна на полето. Тясната клисура, през която е преминавала допреди това, е заменена с широкото поле, където релсите са прави като конец и позволяват развиването на по-голяма скорост.

След като стигам до края на старата линия, се отправям към гара Люляково, която е само на един хвърлей разстояние. Запознавам се с началник-гарата, който се оказва родом от Кърджалийско. Споделя, че преди време искал да направи подобно пътешествие, но си счупил ръката и замисълът му пропаднал.

Съветва ме да не тръгвам по релсите, защото в близост имало тунел, който няма да мога да премина, така че ще бъде най-добре да сляза до пътя и през моста да пресека реката.

Докато слизам надолу, към мен се присламчва куче, което наричам Вълк. То има изключително умен поглед и доста буен нрав. Следва ме неотлъчно и тича край мен, но не ми позволява да го хвана или погаля. Пресичаме моста и по кален път стигаме до едно било, под което тече река Луда Камчия. Въпреки маловодието си тя е доста дълбока на места, а ледените ѝ води със сигурност биха ми причинили доста проблеми.

Решавам да си спестя част от ходенето и да тръгна напряко през реката. Прецапвам първата отсечка и обувките ми се пълнят с вода, заради което ми се налага да ги сваля и изцедя веднага, щом преминавам на другия бряг. Оттук се качвам до хълм, от който тръгват електрически стълбове. Изглежда, че ако тръгна по тях ще изляза директно на линията. Така и правя. Има обаче една малка подробност – за да изпълня плана си, ще трябва да премина през още два от меандрите на реката.

Слизам от високото по стръмно дере. За Вълк това като че ли е детска игра. Четириногият ми приятел е в пъти по-стабилен, отколкото аз с тежката раница и притичва по козите пътечки все едно е заек.

След трийсетина метра стръмно слизане най-накрая съм до реката. Повтарям упражнението и отново се суша на отсрещния бряг. Триста метра на север преминавам и през втория меандър, но водата тук ми стига до колената. Усещам как краката ми измръзват и се появяват наченки на хипотермия, затова се преобличам и започвам да ги разтривам. Обувките ми висят закачени с подметките нагоре на клоните на младо сливово дърво и слаба струйка вода се отцежда от тях, за да попие в тревата. Изчаквам малко и ги нахлузвам обратно, въпреки че все още не са изсъхнали напълно.

Оттук до гара Листец е лесно. Следвам малка пътечка, която е отъпкана и вървим с добро темпо по нея. Гарата е запустяла и не функционира. Отвътре обаче излиза човек с малко момиченце и обяснява, че гарата е закрита, а той бил съкратен, но останал да живее в нея. Малко след гарата е и самото село, което също не е голямо.

С Вълк се движим по линията, краката ми се набиват от чакъла, а пък за неговите лапи направо не ми се мисли. По едно време се спира по средата на линията, хвърля ми тъжен поглед сякаш за да си вземе сбогом и тръгва назад. Лек път обратно към дома, приятелче! Релефът тук е полупланински и линията минава в дефиле, под което тече реката. Извървявам с мъка следващите километри по чакъла, правя си многократно почивки и се оглеждам все по-често за приближаващи се влакове, но такива така и не минават. Пред мен е тунел №2, който се намира преди село Дъскотна и доста умувам дали да го премина, или заобиколя. Решавам се да го тръгна през него само защото оттук се вижда краят му и не е особено дълъг. Всъщност, едната линия е премахната, така че имам доста място за преминаване. 

Ето че вече съм в Дъскотна. На улицата се разминавам с възрастен човек и го питам за центъра.
- Все направо, до стария орех – казва ми – А ти отде идеш?
- От Листец и съм тръгнал за Варна – отговарям.
- Браво! И пеша ходиш? И все сам? Да си жив и здрав! И лек път до Варна!

Преминавам през селото и се насочвам към гарата. Оказва се, че там също са предупредени за предстоящата ми визита, дори ми споменават, че чакали още 25 човека по някакви фотографски въпроси. Отклонявам се и тръгвам по асфалта. Тук линията върви успоредно с него, но впоследствие започва да се вие във високото и няма смисъл да вървя по нея. Не е и нужно!

Селски път ме праща до реката и го следвам до място, което си харесвам за нощувка.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ