Експедиция Железен път – по пътя към морето: Дъбово, Ветрен и Нова махала

Будя се към 9:30 и потеглям незабавно към Дъбово. Слънцето напича земята и почвата се размеква под краката ми. Крача уверено, калта полепва по подметките, прави ме доста тромав, но това не ме спира. Ускорявам ход и продължавам покрай браздата до напоителния канал, който е опасал цялото поле. Разклонява се, разтроява се и ми пречи да вървя напред. Често пъти се налага да го заобикалям, понеже водата е много и ще потъна под тежестта на раницата. Маневрирането ми коства сили и време, които бих желал да си спестя, за да не губя инерция. Пред мен се изпречва поредният канал, но този път, вместо да го заобиколя, решавам да го премина и нагазвам в ледената вода. Потъвам до колене, студът бързо ме сковава и затруднява движенията ми. Опитвам се да изляза от клопката, правя безуспешна крачка по бетонната стена, която е доста стръмна и сякаш непреодолима.

Налага се да вървя по течението около петдесетина метра, преди да намеря удобно място, откъдето да се изкача и най-сетне да изляза. Прималява ми и се свличам на тревата. От обувките ми се процежда вода, която се спуска по ръбовете на панталона и попива в земята. Нужни са ми двайсетина минути, за да се окопитя и стана на крака. Кратката почивка ми е позволила да преодолея шока и да се стегна. Вървя покрай разораните ниви и стъпвам тежко. Краката ми са се вдървили, но малко по малко отново започват да си възвръщат чувствителността. Преходът до Дъбово е тежък и истинско изпитание. Изстъргвам калта на една релса и щом добивам по-приличен вид, почуквам на вратата на гарата. Началникът се оказва доста разбран човек, с когото разговарям надълго и нашироко за пътешествието си.

Разпитвам го за длъжността му и открито изявявам желание и аз да изуча занаята.
Разбирам, че първо трябва да се мине курс за по-ниско ниво, след което трябва да бъда препоръчан вътрешно, за да мога да се обучавам за началник на гара.

- Хайде до скоро – сбогувам се.
- Тъй, тъй – отговаря ми – На добър час!

Някога гара Дъбово е била разпределителна и на нея са пристигали товарите. Имало е и голям пътникопоток. Често пъти обаче суровите зимни условия и близостта ѝ до Балкана са я блокирали, затова решили да преместят разпределителната в гара в Тулово.

Отново тръгвам през полето. Нямам време да следвам коларския път, затова вървя право през засетите ниви. 

Преминавам покрай малкото селце Ветрен и се спирам за обяд на гарата, която не работи, а е само спирка на пътническите влакове. Сградата е стара и олющена, но от нея лъха страхотен чар. По фасадата ѝ присъстват красиви елементи, които са характерни за по-старите гари. Това е гара-призрак! Прозорците са изпочупени, вратите – разбити, а гишето зее отворено. Подът е на път да пропадне, ала покривът е все още здрав. До нея на три крака все още стои стара, дървена беседка, която също е пред рухване.

Пред нея има красива мраморна чешма – от едната ѝ страна са изрисувани/гравирани два щъркела, а от другата – птици.

Оттук ми е малко трудно да продължа по линията или покрай нея, понеже пътят се губи. Слънцето клони към залез, тревите и храстите удължават сенките си и светлината се променя. Провокира ме да направя няколко страхотни кадъра, които все още стоят запечатани и в ума ми. Пътят е дълъг, отново нагазвам в канал, пълен с папур и се мокря до глезените.

На предела на силите си съм и наближавам Николаево. Преди него обаче е Нова махала, за която съм чувал, че има много цигани. Залезът ме заварва на полето, едва на километър преди Нова махала, затова търся подходящо място за нощувка.

Намирам го в центъра на една овършана нива до единствената слива в землището. Странно. Далеч пред мен виждам как трактор все още работи на нечия нива. Работливият стопанин гледа да си свърши задълженията, па макар и по мръкнало. Воят на чакалите ми действа като приспивна песен. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ