Експедиция Железен път - по пътя към морето: Градовете на Вазов и Левски

Още отрано се впускам да разглеждам Сопот. Пристигането ми в малкото градче е тъй желано, че сега ми се иска да го пребродя и изуча из основи. Неслучайно наричат Сопот градът на чешмите – тук от всяко място извира вода, която дава живот. Повечето извори около града са каптирани и опитомени в красиви, съградени чешми, но има и такива, които са по-високо в планината и са все още тъй диви.

Разходката из централната част е дълга и ползотворна. Завършвам я с посещение на родната къща на Иван Вазов, който е наричан „Патриархът на българската литература“. От информацията в къщата научавам, че Вазов е роден в богато семейство и е имал още 9 братя и сестри. Въпреки че той е един от най-известните потомци на рода Вазови, няма деца и не оставя наследници. Може би е бил дотолкова вглъбен в творчеството си, че не му е било до нищо друго. Къщата-музей е изградена и реставрирана перфектно и всеки българин е длъжен поне веднъж в живота си да я посети.  

Отправям се към гарата и после тръгвам към Карлово. По пътя срещам пастир с трийсетина глави добитък, който язди млад жребец.  

- Накъде така? – пита.

- Към Карлово! А ти? Така няма ли да му натежиш на кончето?

- Ами! Тежа му! Няма пеша да ходя след тия говеда, я!

Петте километра до Карлово изминавам с удоволствие и без да се напрягам. Тъмни облаци скриват слънцето и се насочват в посоката, в която и аз самият съм тръгнал. В Карлово пристигам около 2 ч. следобед. Лутам се за кратко в търсене на туристическия център, ала така и не го откривам и отскачам до къщата-музей на Васил Левски. 

- Ами то центъра вече го няма – казва ми уредничката на музея. – Нещо го ремонтираха, ама после какво стана, че го закриха. Едно време го имаше по линия на Зелени балкани, ама защо го спряха, никой не знае.

- Е, може ли такъв голям град с толкова забележителности без туристически център?– изразявам недоволството си.

- За сметка на това заповядайте в музея на Левски – усмихва ми се тя и ме подканя да започна обиколката си.

Прочитам, че къщата е била напусната от семейството на Левски, а по-късно дори се е срутила. Идеята за възстановяването ѝ дошла през далечната 1933 г. и местните власти взели нещата в свои ръце. И така къщата била вдигната наново, като архитектурата и разположението на стаите били изградени по спомените на роднините на Левски. 

Отправям се от центъра към гара Карлово, която е учудващо празна за мащабите си. На единия коловоз е паркирана товарна композиция от вагони, които са пълни с химически вещества, а на другия, чака за тръгване пътническият влак за София. 

Началник-движение е поседнал край перона на припек и ме поглежда с известна доза скептицизъм, щом му подавам писмото-разрешение за снимане по гарите. Още повече му падам в очите, щом му съобщавам, че се придвижвам пеша и че идвам от много далеч. 

- Ти си луд! – едва ли не ми изкрещява в лицето един от служителите на гарата. Тонът му не е много дружелюбен и ме провокира да му отговоря подобаващо.

- Аз може и да съм луд, но поне не ме мързи да ходя и да опознавам България!

Онзи ме поглежда накриво, ала не казва нищо, след което се скрива зад ъгъла на сградата. 

С началника обменяме по още някоя умна приказка. Дава ми съвети къде и как да ходя. 
Следващите няколко часа прекарвам в ходене и макар че си поставям за цел тази вечер да съм в Калофер, все повече ми се струва, че намерението ми е непостижимо. Умората от вчерашния преход все още не е изчезнала и решавам да не се омаломощавам допълнително. 

Привечер навлизам в село Васил Левски и след дълго търсене на центъра найнакрая се ориентирам някак си в тъмното и успявам да се добера до вратите на механа „Балкан“. Тук обстановката е много приятна. В допълнение се запознавам с приветливите собственици, които се оказват и любезни домакини. Настаняват ме до камината, край която успявам да се стопля и да отпочина. След обилната вечеря ми предлагат да опъна палатката на закътано място в задния двор, където да пренощувам на сигурно.  

ПРОДЪЛЖЕНИЕ