Експедиция Железен път – по пътя към морето: Любопитни преживявания край Тулово

Днес се чувствам доста отпочинал, а и сякаш времето е с мен. Ориентирам се бързо и излизам от града. Налага се да прескоча през един канал и да сляза от магистралата на селския път, който върви успоредно на с жп линията, но оттам сякаш е по-лесно. Извежда ме на гара Черганово, през която тъкмо преминава влакът за Казанлък. Началник-гарата е едър мъж с приятно лице и побелели от времето коси. Изслушва, каквото имам да кажа, търпеливо изчаква да поснимам и ме кани на раздумка в кабинета си. Учудва се много приятно, когато разбира за начинанието ми и видимо се впечатлява. Очите му светкат издайнически, личи си, че и той е завладян от приключенския дух. 

- Едно време – споделя ми – бях решил да направя едно пътуване по река Дунав. Да започна от Видин и да стигна чак до Силистра, но всичко си остана само във времето и не се реализира.

Запитвам го за срутените сгради до язовир Копринка.
- Това е бившето шофьорско училище. Хубави, здрави сгради бяха за времето си. После опустяха и общината реши да ги продаде, ама май нищо не стана, та така си и останаха.
- Ами то всичко вече е в руини – казвам – жалко, че не са се разбрали и никой не го стопанисва.

Говорим си дълго и на различни теми, но времето напредва, а аз трябва да продължа по маршрута си. До Тулово следвам само пътя, който блуждае между линията и нивите, от време на време се губи във високата трева и разораната почва.

На гарата отново нямам съществени спънки с изключение на това, че ръководителдвижение ми няма вяра, та решава да звънне на началник-гарата за разрешение. След като се уверява, че всичко е наред, ме възнаграждава с усмивка и споделя:
- Тук имаме 16 коловоза, ама половината не се използват и е премахната контактната мрежа. Иначе е имало и товарна гара, доста голяма при това. Намирала се е на стотина метра под пътническата. Гарата е била разпределителна. Карали са предимно трупи от планината и от време на време други материали. Иначе ей тук наблизо има локомотивно депо. Ако искаш, отиди да го видиш.

Ококорвам се и видимо проявявам интерес към предложението. Депото не се оказва далеч, трябва само да се прехвърля от другата страна на коловозите и да последвам жп линията, обрасла в бурени. Отдалеч ме посреща изтормозеният корпус на локомотив с изпочупени прозорци, закачил още 4 вагона в същото плачевно състояние. Изглежда, че машината отдавна е изоставена тук, защото във вътрешността ѝ има покълнала трева, а след обилните валежи в нея са избуяли и плевели. Вагоните са в същото положение. Дори табелката „София-Бургас“ е пожълтяла, а буквите почти са се отлепили.

Изниква гигантско куче, което в първия момент ме заглежда, а после тръгва към мен с лай. Привлечен от шума, от близката сграда излиза мъж, с когото се поздравяваме.
Оказва се, че е от охраната на депото. Показвам му разрешителното, хвърля му бегъл поглед, ала не изглежда убеден.
- Нали няма да имам проблеми? – пита неуверено.
- Никакви – отговарям му и се втурвам да снимам. Сякаш съм попаднал на златна мина.

Тук всичко е изоставено и покрито с прах и ръжда. Сградата, в която са се приютявали работниците, е огромна. Някога е имало столова, 10-ина стаи, на всяка от които е пишело „Почивна стая“ и голяма баня. Краят на жп линията води към голямото сервизно помещение, в което са се ремонтирали локомотивите.

Видял съм достатъчно, затова се насочвам на североизток, където се опитвам да намеря краткия път, за да се върна към линията. Крача през нивите и полята, без да срещна жива душа, а по смрачаване бивакувам в гора. Преди да заспя, чувам воя на чакалите, който е толкова отчетлив, че все едно са до палатката ми.