Експедиция Железен път – по пътя към морето: На стъпки от Сливен

Буди ме ритмичното скрибуцане на колела на каруца, преминаваща по пътя, край който съм нощувал. Каруцата отминава, но само след малко се чуват тъпите удари от брадва. Човекът явно е станал рано, за да отреже няколко дървета и да подсигури огъня си за днес. Чувствам се необичайно слаб тази сутрин и изминатите километри започват да ми тежат.

Линията е на около километър оттук, затова прекосявам буренясалата нива и навлизам сред лозови масиви. Разминава ме кола и вдигам ръка за поздрав, на което шофьорът ѝ ми отвръща само с леко повдигане на веждите и гримаса. Стъпвам на асфалта и се качвам на линията. Според картата тук трябва да има спирка, ала в действителност тя е била премахната отдавна. Единственото, което напомня, макар и бегло, за съществуването ѝ, са останките от чешма.

Минавам от другата страна на линията и тръгвам по малък път, който върви паралелно. Нейде в далечината зървам стадо говеда и решавам тактично да ги избегна, като ги заобиколя. Попаднал съм в долина, която изобилства от ливади. Срещу мен се задава голямо стадо от магарета, които галопират, гонени от двама цигани-пастири. 

- Колко са? – подвиквам към единия.
- Двеста – отвръща ми. – Гледаме ги за мляко.
Вадя фотоапарата си и ги снимам.
- Ако ще ги слагаш в интернет, – ми казва другият циганин – кажи, че в Селиминово има найдоброто магарешко мляко.

Ухилвам се и продължавам покрай линията. На едно място решавам да съкратя от пътя, защото много се вие и минавам напряко през полето. На спирка Селиминово се спирам само за снимка. В това време откъм линията се чува странно грухтене. Отправям се по посока на шума и що да видя – под линията, в една локва, се къпят три розови прасенца и грухтят доволни от банята си. Щом ме виждат, се втурват в бяг и изчезват сред дърветата.

До гара Гавраилово имам поне 5 км., но пътят е лек и стигам много бързо. Там се сприятелявам с началника на гарата, с когото явно имаме доста неща да си кажем. Разказва ми, че някога в Гавраилово имало фабрика за праскови, понеже в долината се отглеждали доста овошки, но самата тя паднала в жертва на демокрацията. От външната страна гарата изглежда плачевно, на места е грубо замазана с цимент, закърпена тук-там, но е видно, че всеки ремонт не издържа дълго време. В магазията ѝ на тавана пък удобно място за живеене са намерили семейство сови, които са обект на интерес дори на няколко екоорганизации. Говорим си надълго и нашироко за живота и работата. На изпроводяк ми подарява торба с ябълки, компот от сини сливи и бутилка с вино, което да употребя, в случай че ми стане студено. 

Вече е късен следобед и се налага да поема по пътя, по който често преминава и кантонерът по време на своите огледи на линията. Добирам се мъчно до гара Чинтулово. Може би заради изминатите километри вече чувствам доста натрупана умора. Преплитам крака, но налагам волята си и продължавам да вървя. Гарата в Чинтулово е затворена отдавна.

Стара е, на местата на прозорците липсват стъкла, а от чешмичката едва се процежда вода. Надничам през един прозорец и виждам купища разпилени документи по пода. От вътрешната страна на вратата са закачени официални дрехи и обувки, а до тях се търкаля червена фуражка.

Слънцето се скрива и последните му лъчи сътворяват един от най-красивите залези, които съм виждал досега. Решавам да нощувам колкото се може по-близо до Сливен и се изкачвам през полята до малко възвишение, където има постройка за добитък. Докато минавам оттам, десетина кучета изскачат от мрака, лаят по мен и ме следват известно време, но накрая се отказват. Преди да притворя очи се любувам на гледката – на отсрещния хълм виждам светлините на Сливен. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ