Експедиция Железен път – по пътя към морето: Най-после пристигам във Варна

Обзет съм от трескаво вълнение и поемам покрай релсите дори преди слънцето да е изгряло. Линията се вие покрай морския бряг и промяната в климата вече се усеща почувствително. От вчерашния студ няма и следа, а леденият вятър е заменен от приятен бриз, което ме кара да сваля якето и да остана само по тениска и къси панталони.

Спирката в Страшимирово е запустяла, но това като че ли вече не ми прави кой знае какво впечатление. Доста железопътни гари съм посетил, на какво ли не съм се нагледал, какви ли не хора срещнах, а сега накрая ми остава само да се насладя на последните си часове по железния път.

На гара Езерово ме посрещат много приятно и с голям интерес. За първи път виждат пътешественик и не ми вярват, че съм изминал цялото това разстояние дотук пеша. Радват ми се, черпят ме с бонбони, разпитват ме за някакви интересни моменти от пътуването и се вълнуват от разказа ми. Изпращат ме с пожелания за лек път и купчина плодове, които изяждам пътьом. В този момент всички тежки изпитания ми се струват толкова назад във времето и вече напълно преодолени, че свалям гарда и вече нямам търпение да захвърля тежката раница.

На гара Тополите ме посрещат още по-добре. Началник-гарата ме приема изключително дружелюбно и не ме оставя да тръгна на път, преди да ме нагости и напои както си трябва.

Вече съм съвсем близо до града. След не повече от половин час зървам и първите сгради, които се извисяват край линията. Стари са и много масивни, приличат повече на фабрики, отколкото на жилищни постройки. Последната отсечка си е истинско изпитание на волята заради шумотевицата около мен.

Стотици автомобили бръмчат отвсякъде, хорска глъчка кънти по тротоарите и от сградите. Какафонията е пълна и ме разконцентрира. Ето че навлизам и в покрайнините на самата гара, а съм пресрещнат от група работници. 

- Я ела за малко тук, мой човек – вика ми един от тях, но аз го подминавам, без да му обърна внимание.

Още няколко метра и стъпвам на перона, по който да се придвижа до централната част. Там някъде, сред хората, си намирам свободна пейка и се свличам на нея.

Направих го!, повтарям си вътрешно, а около мен животът си продължава.

Пътници слизат и се качват по влаковете, тръгват, отпътуват, всеки към различно място, различна цел, различна съдба.

Успях! Сякаш не мога да повярвам на постижението си - 111 посетени гари и жп спирки, 687 км покрай жп линията. Пълно пресичане на България от запад на изток за 30 дни...

- Документи за проверка – сепва ме нечий глас и вдигам поглед, за да проследя откъде идва.

До мен е застанал полицай от охраната на жп гарите и ме гледа лошо. Към него се присъединяват още двама негови колеги, които явно са преценили, че има нужда от подкрепление. Подавам лична карта и запитвам за целта на проверката им.

- По сигнал сме. Бдителни граждани ни се обадиха, че може да сте бежанец.

Засмивам се, ала се сещам, че видът ми е доста неугледен. Не съм се къпал от повече от 20 дни, брадясал, мръсен, със скъсани дрехи и голяма раница. Какво друго можеха да си помислят?!

- Е, не съм – казвам и търпеливо изчаквам да ме проверят.

Страхотно посрещане, казвам си и се отправям към стаята на началник-гарата, за да му се представя и да му покажа разрешителното за снимки.

- Добре дошъл – поздравява ме с широка усмивка, която не е от най-чистосърдечните.

Не откликва на молбите ми да оставя телефона си за презареждане или пък да ми позволи да се изкъпя в някоя от баните за персонала, затова не губя време в празнословия и се отправям към перона, където да се кача на следващия влак за столицата. 

Радостта ми от завършека на това голямо пътуване е примесена с леко разочарование, защото е време да се завърна обратно в големия град. Оглеждам разминаващите се по пероните хора и замислено проследявам стъпките им до влака, на който се качват - блуждаещи, умислени и някак си прекалено забързани, забиват погледи едни в други, преценяват се за секунда и се подминават. Странно е как това пътуване бе променило начина, по който възприемам сегашната обстановка. Тук, на гарата, не виждам хора, а души поели в посоката, която са избрали. Понякога самотни, те сменят влак след влак, докато най-накрая не открият най-подходящата гара, на която да слязат за последен път. Те се скитат с цел и без цел, докато не открият това, за което са дошли на този свят.

Заемам и аз своето място във влака точно  до прозореца на симпатично купе, в което сме само трима – младеж, възрастна жена и аз. Окъсан, некъпан и брадясал, с полуизтрита от прехода раница, що годе здрави обувки и пълна със спомени глава, все още не успявам да свикна с мисълта, че пътуването ми приключва. И тук както при Речния път ми е нужно малко време, за да се примиря, да премисля и взема решение дали съм готов за нещо по-голямо. Дали сега вече ще съм готов за толкова дълго и екстремно пътуване, че спомняйки си за предишните две да ги взема за чиста проба тренировка. Задавам си въпроси, чиито отговори щяха да се появят единствено с времето.

Потегляме по светло по обратния път само за да зърна отново гарите,  през които съм преминавал през последните 30 дни. Гледката от пътническата седалка е повече от тривиална, но аз вече съм наясно какво точно е Железният път, защото го бях извървял и изживял.

Знаех и какви хора са на служба по пътническите гари, защото ги бях срещал и сприятелявал с тях. Бях ги опознал благодарение на искреното им гостоприемство. Неведнъж служителите в гарите ме бяха подслонявали, докато времето бе лошо или пък ме черпеха с вода, плодове и друга храна.

Държаха се изключително благосклонно към човека, който бе изминал толкова дълъг път, за да ги посети и фотографира подопечната им гара. 

Какво всъщност е Железният път?

Това не са просто две релси, поставени насред нищото, а прецизна система, която осигурява сравнитено бързо, почти безаварийно пътуване между две или повече отсечки.  Но този път е нищо без хората, които го поддържат и управляват. От кантонера, който ежедневно прави проверки по трасетата до началник-гарата, който поема цялата отговорност за поверената му станция, от началник-управление, който приема и изпраща влаковете, до машиниста и помощник-машиниста, които дърпат юздите на „железния звяр“. 

„Железният път“ е и съвкупност от съдби, някои от които са избрали да се разминават по коридорите на влака, а други сякаш съвсем случайно са се събрали в купетата, където имат възможността да се опознаят. 

Стъмва се и вече виждам отражението си в прозореца. Лицето ми е познато, но очите не се виждат. Потънали са в тъмнината навън и се скитат по обсипаното със звезди небе.