Експедиция Железен път – по пътя към морето: По пътищата на Елено-Твърдишкия Балкан

Буди ме кучешки лай. Тази нощ не бе студена както миналата и изглежда, че времето е доста по-меко в сравнение с предишните дни. Отскачам до центъра, за да се заредя с провизии за следващите два дни. Определено ще имам нужда от храна и вода, защото до Сливен не смятам да се отбивам по села и градове.

В магазина се запознавам с Милен, който прави най-хубавото кафе в целия град. Хвали се, че чак окръжният прокурор на Велико Търново се отбивал при него, когато пътувал из района, за да вкуси от чудния еликсир. Заговаряме се и ме черпи чаша ароматно кафе, което е превъзходно. Разказвам му за приключенията си, от които той видимо се впечатлява. От центъра хващам по пътя на изток, който ме прекарва право през циганската махала. Събота е и улицата е превърната в пазар, на който се търгуват дръвчета, плодове и купища дрехи. Оттук пазаруват както българите, така и циганите. 

Вървя известно време покрай линията, а на един завой минавам напряко през полето, което е осеяно с плитки канали за напояване. Времето е топло за сезона и ме кара да се изпотя и обезводня. Към обяд пристигам на гара Сборище, която не действа и е поредната гарапризрак. До нея на тревата лежат четири циганки – бабата, майката и двете щерки. Бабата си подремва сладко на припек, често похърква. Другите обаче ме наблюдават с нескрит интерес, което ме дразни. 

- Нещо интересно ли има? – питам ги.
- Много тежко носиш – отговаря майката, докато едната ѝ щерка и ме гледа тъпо.
- Такова е! Тежко е! Тегло голямо – казвам и им давам да разберат, че не обичам да бъда
следен.

Разстоянието до следващата гара в Шивачево не е голямо, едва 4 км. и го изминавам за около час, като отново прекосявам полето напряко. Налага ми се на няколко пъти да преминавам през канали, които не се оказват дълбоки. В Шивачево е спокойно. На една пейка на гарата си подремва доволно пътник, който чака следващия влак. Дори се сприятелявам с едно коте, което наричам Шишко заради големия му тумбак. Давам му парче кроасан, а в замяна то ми става верен приятел. Пътят ми минава през Чумерна, която е последната махала на Шивачево.

Оттук маршрутът става по-труден, понеже линията навлиза в дефиле, където планината се стеснява и няма откъде да премина. В първия момент слизам до реката, но пътят ми е препречен от драки и тръни, след които не се вижда никакъв път. Отказвам се и решавам да тръгна по асфалта, по който обаче фучат автомобили с голяма скорост. Нямам друга алтернатива, затова се примирявам и вървя в напрежение около час. Тук вече ситуацията е друга. Въздухът е доста по-хладен и това се усеща с всяко вдишване. Намирам се високо в планината и ще ми трябва още малко време, за да пресека тази част. Пътят не е твърде уморителен за вървене, ала се вие на серпентини и често пъти се виждам в мислите си отнесен от някой невнимателен шофьор.

Поглеждам отсрещната страна на планината, на която някак си са закрепени стари железни кули за пренос на електричество. Умът ми не го побира как са инсталирали тези съоръжения по онова време, понеже там няма път или пътека, а просто остър наклон, който по-надолу завършва в речната долина.

Смрачава се и усещам как се измарям, а все още не виждам никакво удобно място за нощувка. Крайната ми точка за вечерта е село Бинкос, където пристигам чак след залез слънце. Селото бива отделено от пътя посредством мост, но аз не го пресичам, а нощувам в землището му, където е било някогашното ТКЗС. Бинкос е странно име и от турски означава „хиляда ореха“. Селото някога е било турско, но жителите му бягат от руските войски след Освобождението. Наблизо са заловени и убити Стоил войвода и неговите четници през 1876 г. Това е единственото село, което събаря читалището си в началото на прехода към демокрацията. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ