Експедиция Железен път - по пътя към морето: Почти на финала

Цяла нощ в близост до лагера ми вият чакали. Ставам рано и пропускам закуската поради липсата на храна. Пътят ме води до моста на река Камчия, който е с доста впечатляваща архитектура и все още е непокътнат. Спирка Боряна пустее и въпреки че пред сградата има паркиран автомобил, тук няма никой.

От другата страна на линията започва къс асфалтов път, който води към малко селце, наречено Красимир. Следвам го и по мостче над реката, която отдавна е пресъхнала и покрита с папур, се отправям към селото. Тук къщите са предимно малки, стари, измазани с вар и съградени от кирпич според стария стил. Новите къщи са значително по-малко, но също не са големи. На улицата се срещам с усмихната баба.

- Накъде така, младеж? Турист ли си? – пита тя.
- Към Дългопол, малко на разходка – отговарям ѝ.

До Дългопол следвам коларски път и стигам до малко езерце с кей, които на фона на планината внасят малко романтика. Пътят се вие по воден канал и го следва. Решавам да не губя време и тръгвам да го пресека. За мое щастие, в него няма вода, така че успявам да си спестя някой и друг километър.

Наближавам Дългопол, за който бях чувал, че има доста цигани. Дори ме бяха предупредили да не нощувам в околностите му, за да си нямам проблеми. Началникът на гарата го няма, затова се обръщам към ръководителя на движението. Тя изучава внимателно писмото ми, изчита го няколко пъти и неохотно ми разрешава да снимам. От офиса изскача друг служител на гарата и използвам възможността, за да попитам.

- Ще си имам ли проблеми, ако нощувам край града?
- Не! Какви проблеми? – отговаря ми с учудване.
- Ами не зная. Да не ме обере някой например.
- Още не сме чули за такъв случай – подхилва се той.

До следващата ми спирка в гара Величково ме делят доста километри, затова се амбицирам и ускорявам крачката. Още от града тръгвам покрай линията, а когато излизам от него марширувам бодро директно през полето. Тук вече нивите не са засети, а просто изорани, та се налага да прескачам по-големите буци пръст. Иска се малко повече внимание, докато човек върви по такъв терен, защото са доста възможни всякакви травми на глезените. Имам късмета да открия малък асфалтов път, който в продължение на 2 км да ми осигури безпроблемно придвижване, но в даден момент той завършва до стари сгради, така че трябва отново да тръгна през нивите. След 8 км тежък преход най-после се добирам до Величково.

Тук ме приемат много радушно и гостоприемно. Успявам поне за малко да презаредя батериите си, а служителите на гарата ме канят на топло в помещението за персонала, като дори ме черпят с червено вино, за да се загрея. Разказват ми, че някога гарата е била маневрена, ала тези времена вече са отминали. В момента имало доста товарни превозвачи, които плащали големи суми на железниците, за да транспортират стоките си по линията, ала понякога имало проблем и ги задържали, докато се разминат влаковете.

В този район някога се гледали много овошки – лози, праскови, кайсии и ябълки, но малко по малко всичко се изкоренило и сега на тяхно място арендаторите гледали пшеница. Използвали субсидиите от правителството, за да въртят бизнес. Дават ми съвет къде мога да пренощувам тази нощ и ми посочват евентуалното подходящо място. Във Величково има доста цигани, които в момента се занимавали със събиране на билки и ги продавали в Цонево за жълти стотинки.

Тръгвам си едва в ранния следобед с голяма благодарност за тяхното гостоприемство. До залез слънце ми остават по-малко от 4 часа и смятам да ги оползотворя. Някаква невидима сила сякаш ме бута напред. Аз не просто ходя, а направо летя! С този страхотен прилив на сили достигам до село Нова Шипка, а там, на гарата, край наръч дърва са се скупчили няколко човека и зъзнат.

- Бате, имаш ли огънче? – обръща се към мен една бяла циганка.
- Имам – подавам ѝ запалката си и я наблюдавам как се мъчи да запали купчина дърва.

Хората се скупчват около нея в опит да се стоплят.

- Ела и ти, бате – подканя ме тя.
- Няма проблеми – отказвам тактично. – Не ми е студено!
- Откъде идваш? – пита ме.
- От Калотина – отговарям с усмивка, за да видя реакцията ѝ.
- Пеша?! – лицето ѝ изразява пълно недоумение.

В това време влакът пристига и чакащите се качват, а други пък слизат от него. Сградата на гарата е масивна, ала в плачевно състояние. Цялата е изтърбушена, а покривът ѝ скоро ще рухне. На перона е застанал възрастен мъж и се опитва да закопчае ципа на якето си.

- Нещо да помагам? – предлагам му.
- Господ да помага – отговаря ми, без да ме погледне. – Ама и той вече не помага на тия
дето му се молят, а на тези с парите и имотите!

Оставям го насаме с размишленията му и тръгвам покрай линията. По селски път попадам на старите гробища, където сред трънаци и висока трева са се загубили стотици надгробни плочи. Изучавам с интерес надписите и снимките, за да си представя що за хора са живели по тези места.

Не се задържам дълго. Иска ми се да нощувам тази вечер колкото се може по-близо до гара Юнак, затова си плюя на петите и тръгвам тичешком. Линията влиза в малка горичка, а аз минавам вдясно, за да я заобиколя. Стъмва се и затова правя бивак от другата страна на хълма с изглед към гарата и едноименното село Юнак. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ