Експедиция Железен път - по пътя към морето: Първи сблъсък с лошото време

Сутринта е доста хладна и ветровита. Студени въздушни течения слизат от високите части на Балкана и връхлитат с все сила гората, в която лагерувам. Въпреки че снощи е валяло яростно, крехката ми палатка не e пострадала кой знае колко. Слънчеви лъчи се провират плахо измежду дънерите и клоните на дърветата, милват ме и блуждаят по мократа земя, осеяна с опадали иглички. Въпреки че свети ярко, слънцето не може да победи студа, сковал земята. Тръгвам към Тъжа, но не влизам в селото, понеже там няма какво да видя, а направо пристигам на гарата. Тук не откривам никого и въпреки призивите ми, няма никаква реакция. Може би съм дошъл прекалено рано? 

От гарата тръгва добре видима пътека, по която личи се, че преминават автомобили. Следвам я и в продължение на няколко километра този път върви успоредно на жп линията, както ми се искаше да бъде. Преминавам покрай големи масиви с орехови дървета, които отдавна са обрулени. Както си личи, тази земя е плодородна и собствениците ѝ се възползват от това, защото обработваемите градините са с голяма площ. 

Следващата ми спирка е Търничени, която е закрита и е рядкост някой пътнически влак да спре, за да вземе или остави пътници. Сградата е порутена и разграбена – липсват врати и прозорци, а от някогашното гише за продажба на билети е останала само грозна дупка в стената.  

Връщам се на хубавия път, виещ се покрай линията и отново преминавам през големи насаждения от ябълкови дървета. Гарата на следващата спирка Павел баня също не се обслужва, но въпреки че изглежда наскоро ремонтирана, пак е плячкосана от неизвестни апаши. 

Изморявам се. Цял ден ме брули студен вятър и ушите ме болят. Нещо повече, изглежда тялото ми вече реагира на ниските температури и изпада в шок. Краката ми натежават дотолкова, че ги усещам много по-тежки отпреди и ходенето ми се забавя. Лягам на една поляна сред ябълковите дървета, подлагам раницата си под главата и затварям очи. Дрямката ми е сладка и след почти час събирам достатъчно сили, за да продължа.  

Решавам да поразгледам селото на следващата си спирка и от жп линията навлизам в село Габарево. Несъмнено е интересно за посещение – на сградата на кметството има часовникова кула, в която се вижда масивна камбана. Наблизо е и внушителната сграда на читалището, по чиято фасада се мъдрят редица орнаменти, а най-отгоре е кацнала червена петолъчка. Там, в центъра на селото, е и малката, помпозна сграда на банката, на която е изписан стар текст, който не успявам да разчета.  

Докато се разхождам, дори попадам на табела, която съобщава, че в този дом е живял известен пианист. Местните твърдят също, че тук е починала и една от последните руски княгини – Анастасия Николаевна. Селото просто изобилства от паметници на културата, а на фасадата на всеки от тях виси по някоя табела. 

На главната улица е къщата, в която Васил Левски е открил тайния комитет в селото. Имат си и стара църква, която е построена и осветена през далечната 1895г. Освен това се говори, че в землището на селото има над 100 извора, от които все още блика вода. 

Пътят до Горно Сахране се оказва кратък. Отплесвам се, докато вървя по асфалта и тръгвам по погрешния разклон, който ме отвежда до руините на някакъв завод. Но пък встрани от него има функциониращ такъв, чийто комин бълва огромно количество дим и газове с неясен състав. Въпреки това успявам да се ориентирам и достигам до гарата, където се представям. Началникът на гарата е много любезен. Кани ме да си поговорим и да отпочина в кабинета му. Вътрешността на гарата е потресаваща - стените са покрити с дупки, в една от стаите подът е поддал и е пропаднал напълно. Сградата представлява реална опасност за живота на служителите и въпреки многобройните сигнали никой не идва, за да я ремонтира.  

- Ако я оправят, ще сме много доволни – споделя началникът. – Ако ли не, ще работим в условията, които имаме.

Излизам навън и поглеждам към Стара планина. Гледката ми е помрачена от завода срещу мен и бялата пелена, която бълва от комина си.  

- Турски е заводът.  – заговаря ме кантонерът. – Целия Балкан изсякоха за тоя материал. Виж само куповете с  трупи, които са наредени в двора.

- Тоя бял пушек все така ли е? – питам го.

- Ооооо, даже е по-зле. Той димът сега е бял, понеже сложиха филтър, който улавя вредните газове. Ама през нощта, като го изключат, тука става страшно. Направо не се диша.

- Лоша работа – промълвявам и променям темата на разговора.

Обсъждаме състоянието на гарата и пътя, който тепърва ще трябва да измина. Оказва се, че до Казанлък има едва 15 км, а аз бях планирал да съм в града чак след 2 дни. Май ще трябва да забавя темпото. Тръгвайки отново по релсите, се замислям какво ли още ме очаква. Времето постепенно, но сигурно застудява. Нищо чудно скоро и сняг да ме застигне някъде по пътя.  

До Голямо Дряново нямам никакъв проблем. Там има само спирка, а на жп прелеза са поставени камери за наблюдение. По-късно разбирам, че Железопътна инфраструктура нямат пръст в това и камерите на са за охрана на спирката, а за наблюдение на влизащите и излизащите от населеното място. Системата е поставена от местен чорбаджия за охрана на селото.  

До Голямо Дряново има огромни масиви от ябълкови дървета. Навлизам дълбоко в градината и разпъвам палатката на едно закътано място. Залезът е уникално красив, а пък на изток се е наместила бледата фигура на луната. Изморен съм, ала в същото време не успявам да заспя и само се въртя в спалния чувал. Около палатката ми се чуват някакви звуци, шептене, стъпки в тревата и леко дишане. Тази нощ има пълнолуние и изглежда, че това е разбудило нощните, приказни създания, които продължават с обиколките си из ябълковата градина. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ