Експедиция Железен път – по пътя към морето: Сливен и след него

Вечерите се усещат по-меки и топли в сравнение с предишните няколко. Тази нощ температурата пада едва до 5 градуса, което е повече от комфортно за тялото ми. Наспивам се добре, а мъжки глас ме вади от сутрешната ми дрямка:

- И да му кажеш да те свали на центъра. Иначе ще го бия като добитък!

Гласът се губи някъде зад завоите, потъва в мрака, а аз се унасям отново. Буди ме силно ритане по палатката и същият този глас се провиква:

- Кой си ти? Излизай веднага да те видя!
- Свой съм! – отговарям първо с добро.
- Кой свой? Абе я излизай!

Подавам глава от палатката и виждам натрапника, който ме буди толкова рано за втори път тази сутрин.

- Какъв е проблемът? Да не е забранено да се нощува тук?

Щом ме вижда, че съм ядосан, онзи поомеква.

- Няма проблем. Само да изпратя внучето до спирката и ще мина да те водя у нас да пием кафе бе,
момче.

Опитва се да успокои страстите, но като вижда, че номерът му няма да мине, продължава.

- А ти защо на палатка? Аз съм в къщата ей тука, на 20 метра.

Затварям ципа на палатката и се връщам обратно в чувала. Не ми се слушат празни приказки, но
натрапникът вече ме е разбудил и не успявам да заспя повече, затова ставам отново и на бърза ръка събирам багажа си в раницата. По едно време онзи се връща обратно.

- Много си бърз! Ай да пием кафе?
- Нямам време – процеждам през зъби. – Бързам към Сливен.

Понеже не му обръщам кой знае колко внимание, онзи се врътва и си тръгва по пътя. Оттук до Сливен километрите не са малко, а и днес небето е покрито от гъста, сива пелена от облаци, което допълнително ми разваля настроението. С мъка си пробивам път през полето, докато не стигам до табелата на града.

Около мен е един малък ужас. Автомобили хвърчат като невидели, фабрики бумтят и произвеждат суровини, а на всичко отгоре бълват и отпадни газове. Най-после съм на гарата в Сливен. Оказва се, че тече пълен ремонт и от стария ѝ вид нищо не е останало. С началника на гарата си говорим дълго за пътешестване. Учудва ми се, че съм се сетил да си извадя разрешително за снимките. 

- Такова нещо виждам за първи път! – казва ми той. – Браво за това! Преди седмица някакви хора със светлоотразителни жилетки обикаляли да снимат мостовете. Видели ги от персонала на гарата и ги запитали какви са и що са. Онези им отговорили, че са от някакво звено на БДЖ по мостовете, ама като викнахме полиция, се оказва, че не са никакви, а просто ходили и снимали това, което ги интересува. Та, мисълта ми е, че е хубаво, че си го изкарал това черно на бяло. А откъде се финансираш?
- Нямам спонсори! От спестявания главно. Тук, в България, не сме узрели още, че да имаме подобни инвеститори, които да финансират пътешествениците. Иначе виж ги предаванията по Дискавъри и Нешънъл Джиографик. Ама то няма и толкова хора, които да обикалят така. В цяла България се броим на пръстите на двете ръце.

След приятната раздумка тръгвам към центъра, за да разгледам града и решавам да посетя къщата на Хаджи Димитър. О, свещена глупост! Оказва се, че понеделник е неработен ден за музея, но дори и да работеха, пак щях да съм уцелил обедната им почивка. Дразня се не на шега, затова че местната власт за пореден път показва как не трябва да се управлява културно наследство, но няма какво да се направи.

Доста километри навъртам и на излизане от града. Поемам по широк път, който ме отвежда до оградата на военно поделение. Оказва се, че на моята карта пътят продължава и стига до линията, ала преди доста време военните са го заградили и така са ограничили достъпа.

Налага се да измина още 4 км в опити да заобиколя през полето. Изтощавам се и с мъка стигам до Диню Дичев – друг квартал на Сливен. Гарата там носи звучното име „Таньо войвода“, но е по-скоро призрачна спирка, заключена и изоставена от години.

Докато си почивам, седнал на перона и облегнат на раницата, към мен се приближава мъж на средна възраст, с когото се заговаряме. Чакал влака, за да не ходи пеша до другото село. Разказва ми, че работи в земеделието, ала онзи ден шефът му го измамил с парите и моят събеседник му подпалил нивата.

- Да разбере, че с мен шега не бива. – казва той и се качва на дошлия влак.

Почивам си малко и отново тръгвам на изток. За моя радост до линията има страхотен коларски път, който следвам до спирка Хаджи Димитър. Намирам си отлично местенце за нощуване, едва на 20 м от линията, където мога да се отпусна и поспя. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ