Експедиция Железен път - по пътя към морето: Столник, Негушево, Саранци и Макоцево

Сякаш в просъница чувам шумa от тежкото боботене на двигател. Отварям очи и поглеждам часовника. Часът е около 7:20, навън е все още тъмно, но бумтенето се усилва и ми се струва, че се насочва към мен. След  десетина минути вече е достатъчно близо, за да събуди любопитството ми, така че да подам глава навън в хладния сумрак.  

А там, съвсем близо до мен, върви трактор и разорава твърдата земя на полето, където лагерувам. Досещам се, че съвсем скоро ще трябва да изчезвам оттук, ако не искам да попадна под тежката машина и напълно разсънен, забравяйки за закуска и кафе, се заемам да опаковам багажа в раницата си. След още десет минути шумът става толкова силен, че ме изкарва от палатката. Трактористът явно ме е забелязал, понеже усилено ми ръкомаха да се махна от пътя му, ала аз се преструвам на разсеян, защото все още не съм пакетирал събрал нещата си. В момента, в който съм напълно готов, се отправям към центъра на село Столник и се настанявам на една пейка до скулптурата на млада жена, за да посъбера слънце за началото на новия ден. Заседявам се още малко и влизам в селския магазин, за да се запася с провизии. 

- Добро утро – приветства ме продавачката. – Какво ще обичате, млади господине?

- Добро утро. Само момент да видя какви стоки имате. – чувствам се малко объркан, понеже не знам какво да избера. В магазина има маса, край която седят двама възрастни мъже.

- Как е, туристче? – пита ме единият. – Към Мъглиж ли отиваш?

- Не – отвръщам – Към Варна!

- Кааааак?! – опулва се. – Ама с кола ли идваш?

- С тия два крака – соча нозете си. – Преди 5 дни тръгнах от Калотина и ако имам късмет, след още три седмици ще съм във Варна.

- Пеша?– скача като ужилен. – Брейййй.....

- Преди време – разказва магазинерката – оттук мина един французин с колело. Обикалял и той из България. Ама с колело де, не пеша.

Избирам си няколко неща от щанда и плащам.

- Лек път – изпращат ме с тези думи и усмивка под мустак.

Правя си кратка разходка из селото и се спирам до църквата „Свети Николай Чудотворец“, за която съм чел, че е много стара и в първоначалния си градеж е била вкопана в земята. Изградена е към края на Второто българско царство. Сега разбира се вече е реставрирана и обновена. Селцето е чудесно, а жителите му някак си по-любезни и отворени от повечето хора, които съм срещал досега в това ми пътешествие.  

Железният път ме зовеше. На картата се вижда как успоредно на главния път върви и друг по-малък, по който преминаването ми определено щеше да е доста по-спокойно. Предполагам, че това е старият път, свързващ Столник с Негушево, който сега пустее. 

Пътуването по него е по-приятно и пълноценно. Успявам да избегна шумотевицата и стреса от преминаващите автомобили и стигам до реката, над която минава стар мост.  
Оказва се, че старият път свършва препречен от дебела, стоманена бариера на сравнително нов завод. Проклинам късмета си, но нямам избор, затова се качвам до единствения друг възможен път, по който автомобилите преминават с такава скорост сякаш са на рали. Често пъти ставам свидетел на толкова рискови изпреварвания, че сякаш съдбата или някой безименен ангел успяват да ги спасят и така да направят, че да се разминат на сантиметри един от друг.  

Над мен пътят се изкачва по баир с голям наклон, така че колите са принудени да форсират още повече и да вдигат шум до небесата. В следващите 40 минути изпитвам големи трудности по наклона и се чувствам почти смазан под тежестта на раницата. Боря се за всяка глътка въздух и щом успявам да изкача наклона, се строполявам на земята за почивка. Половин час по-късно вече съм отдъхнал и хвърлям поглед върху картата в търсене на някоя отбивка, по която да кривна. Пръстът ми попада на стара пътечка, която се изкачва през планината, минава през връх Градище и слиза в Негушево.

Решавам, че това е най-добрият и оптимален маршрут, по който да продължа и си плюя на петите. Изкачването не е трудно, а и следвам живописен селски път, който по-нататък се губи в гората. Слънцето напича приятно и влизам в ритъм. Изкачвам се на върха и там попадам на стар каменен кръст – единственото доказателство, че тук се е извисявала църква, която понастоящем е напълно разрушена.

Едва забележима пътечка ме отвежда надолу по склона и не след дълго успявам да достигна до малкото селце Негушево, кацнало в полите на планината. Оказва се, че тук няма гара, а просто спирка, така че не се задържам много. Следвам железните релси, които криволичат през полета и рано или късно ще ме отведат в Саранци. Изглежда, че в този участък, жп линията не е от найнатоварените.  

Старото име на Саранци е Саран бей и тук е станало ужасяващо клане по време на османското робство. Самата дума саран означава обсада. Саранци е бил на пътя на руските войски по време на руско-турската война и именно тук русите разбиват турската армия, обсадила селото.  

Следващата ми спирка е гара Макоцево, до която се добирам трудно. Усещам, че силите ми са вече полуизчерпани след последните километри, които ми костват доста енергия. Не следвам асфалтовия път, а релсите, които на места се врязват в планината и трябва буквално да ходя по тях. Крачката ми е наполовина щом стъпвам на бетонните основи под релсите, но нямам друг избор. Алтернативата ми е да вървя по едрия чакъл, което въобще не ме блазни. 

Макоцево е старо селище с будно население. В центъра заварвам група пенсионери и ловджии да обсъждат предстоящите избори. 

- Я! – казва един ловджия, щом ме вижда с фотоапарата. – Да не си дошъл да снимаш изборите?

- Не съм – процеждам тихо, без да се включвам в шегата му. – Мен политиката не ме вълнува, ама изобщо!

Отправям се извън селото и лагерувам на поляната до селските гробища. Точно до тях е израснало голямо сливово дърво, което в сумрака изглежда доста драматично. Заради множеството преплетени клони ми прилича на Игдрасил – дървото на живота, което свързва трите свята – подземното царство, светът на хората и този на боговете. Тази гледка е малко иронична на фона на стотиците гробове в близост до него. Тишината е някак си потискаща и се отдавам на размисли за живота, за това колко сме крехки всъщност и как съществуването ни може да приключи във всеки един момент. Да се превърнем в поредните гробове, лежащи тихо под сянката на дървото на живота. 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ