Експедиция Железен път – по пътя към морето: Студ и сняг

Избрал съм доста лошо място за нощувка и въпреки че палатката ми е на завет под гъстата корона на едно дърво, времето ми изиграва лоша шега. В ранните часове на  денонощието ме застига буря и силен дъжд, който само час по-късно се обръща в сняг. За щастие съм защитен в укритието си и тъмнината не ми дава възможност да се ориентирам колко тежки са метеорологичните условия. Студът не ми позволява да се отпусна и да поспя, свил съм се на кравай и зъзна, разтривам тялото си и си повтарям, че съвсем скоро ще се развидели и ще се порадвам на топлината от слънцето. Грешал съм!

Сутринта е брутално мразовита, студ и сняг са сковали земята, полето е побеляло от преспи, а на мен само усилието да сгъна палатката ми коства доста. Ръцете ми измръзват жестоко, правя си почивки на половин минута, за да ги щадя, след което се опитвам набързо да прибера каквото мога в раницата. Стъпка по стъпка тръгвам надолу по заснежения хълм и покрай железопътната линия, минавам през гара Юнак, където надве-натри да снимам и да се посгрея, крачейки към разпределителната гара Синдел.

Тук, в ниското, няма и помен от сняг и макар че все още е доста хладно, слънцето започва да пробива все по-често през сивата пелена от облаци. Пътят е пуст, а докато вървя, над мен се открива уникална гледка. Скалата е прорязана от интересни кухини, за които имам известни съмнения, че са обработвани от човешка ръка.

Самотно ми е, на моменти тъжно, но се опитвам да се събера и до продължа напред. Снощното недоспиване освен физически се отразява и на психиката ми. Край мен обстановката е тягостна. Сивотата и пустотата са обгърнали това забравено от Бога местенце, в което добитъкът е по-многоброен от човешкото присъствие. 

На гара Синдел съм след почти двучасов преход и си позволявам кратка почивка, която използвам, за да се разходя край линията и изследвам старите постройки, останали около нея. Пивница, ЖП стол, жилищни сгради....изглежда ми, че някога гази гара е била голяма, обитавана и е благоденствала.

До гара Тръстиково ме дели не повече от час път, който въобще не ме затруднява. Гарата е затворена и няма кой да ме посрещне. Оглеждам се за нечие присъствие, ала не откривам такова.

Днес времето е променливо и на гара Разделна ме изненадва гъста мъгла. Чувствам се смачкан от тази рязка промяна на атмосферните условия, студено ми е и съм изтощен до крайност. На всичкото отгоре съм останал почти без пари и не мога дори едно кафе да си позволя.

На гара Повеляново мъглата се обръща в сняг, който се сипе на парцали и се принуждавам да постоя на завет в чакалнята. В главата ми се вихрят размишления, съмнения, правя си уговорки със самия себе си, че след това пътешествие ще си отпочина добре, ще хапна, ще се изкъпя, обземат ме мечти....

Тръгвам на път веднага щом снегът спира и се старая да ускорявам крачката, колкото мога, за да поддържам темпо и измина повече разстояние. Иззад поредния завой се появяват кранове, които разтоварват някакви материали от шлепа.

Това трябва да е първият ръкав на Черно море и по мои изчисления оттук до Варна ми остават приблизително 50 км. Път, който изглежда, че няма да мога да измина до края на деня, затова си поставям за крайна точка гарата в Белослав.

Чувствам се доста по-спокоен заради близостта си до водата и усещането, че краят на това пътуване не е далеч. По залез слънце се добирам до гара Белослав, където тая надежда, че ще открия контакт, за да презаредя батериите на телефона и фотоапарата си.

Оказва се обаче, че вътрешността на гарата е полуопоскана и липсват столове или пейки, където човек да поседне, та камо ли да презареди. Няма как, казвам си, ще трябва да се помоля на началника за съдействие. Въпросният „началник“ на смяна обаче се оказва доста неприятен и крайно недружелюбен тип, който освен наднормено тегло има и огромна липса на обноски.

Най-безцеремонно ми заявява да се оправям както мога и не виждам друг избор, освен да го послушам. Разпъвам палатката си в долчинката по релсите, гася телефона си, за да пестя от батерията и заспивам неспокоен.