Есенни въздишки по Странджа

Обожавам Странджа. През отминалото десетилетие я бях посещавал често – минимум един път в година, но добрите години помнеха и по няколко пътувания в различни сезони. Винаги, обаче, тази мистична планина бе убягвала от полезрението ми в периода на късната есен – когато и последното листо окапе, а плътните есенни мъгли потеглят на своето пътешествие на запад от Черно море. Ето, че се появи подходяща възможност за двудневно пътуване до района на село Кости -  едно от най-големите и все още живи странджански села.

Късното ни пристигане в селото в петък преди полунощ и натрупаната умора от прекосяването на половин България бяха забравени още след първата глътка прохладен странджански въздух, наситен с ухания на гнили дъбове, овце и спокойно селско битие.

Сутринта бе очарователна – плътната мъглява пелерина се бе спуснала над Кости като аура. Някъде високо слънчевите лъчи се мъчеха да я разкъсат и именно това придаваше особеното усещане за ведрина. Знаех, че денят щеше да бъде чудесен.

След закуска, без излишно суетене, поехме към мястото на уговорената с граничните полицаи среща, защото от тях зависеше посещението на една от скритите перли на Странджа – пещера Махарата. Малко хора са имали щастието да се доберат до нея, защото се намира в забранената зона между държавната граница и кльона. Това е причината, обаче, районът да е запазил първичната си красота.

Някои учени са склонни да вярват, че в Махарата е извършван рудодобив по методи, използвани от траките. Други вярват в силната енергия на мястото и ролята на пещерата като древно светилище. Аз се опитах да се абстрахирам от всичко и просто се наслаждавах на тишината и спокойствието. На този етап те ми бяха напълно достатъчни. В една огромна територия, в този момент, бяхме само ние – скромната ни група и двамата гранични полицаи, които ни ескортираха.

Махарата има много красива входна арка, а вековните дъбове в околовръст подсилват очарованието на това място. Входът – разположен под нивото на околния релеф, наподобява кратер, издълбан от някой метеорит преди милион години. Пещерната система не е добре проучена, но според местни пещерняци тя е една от най-големите пещери в Странджа планина.

Мъглите се вдигаха и есенната планина заблестяваше с пълна сила. Разкошни малки паяжинки, подухвани от топлия есенен вятър, се рееха на воля, оплетени по все още росните стръкове трева във вълшебната дъбова гора.

Странджа е усещане и изживяване. Казвал съм го неведнъж. Този път го изпитах с пълна сила. Странджа няма как да те впечатли с височина и алпийски пейзажи, но има едно много по-въздействащо качество - тя умее да ровичка в сетивата ти с магическа пръчица. Разхожда се в ума ти и те кара да изпадаш в състояния, граничещи с нирвана.

След Махарата, използвайки възможността да се намираме зад кльона, се отправихме към още една интересна местност – Казийски дол, за която водачът ни бе чул от местен пастир, че представлява дълбок дол с множество неголеми водопади и един висок пад, който образувал казан в скалите под него. Спускането до дъното на дола беше истинско предизвикателство. През цялото време се движехме в индианска нишка сред гъстата растителност, макар да бе късна есен. А водачът ни се шегуваше, че се намираме на границата между Никарагуа и Коста Рика. Липсваше ни само мачетето и проливният екваториален дъжд.

Водата в дола бе чиста като сълза. Макар да бе малко, между скалите имаше следи от красиви вирчета, които се бяха запазили пълноводни през цялото лято. Граничните полицаи ни казаха, че Казийски дол е един от „коридорите“ на каналджиите и от тук прекарват групите с бежанци, след като пресекат Резовска река. Не след дълго се уверихме в правотата им с очите си. Дрехи бяха разхвърляни на няколко камъка в близост, а отпадъци от консервни кутии, енергийни напитки и цигари с надписи на турски и арабски език се въргаляха на местата, където очевидно изморените мигранти бяха почивали през нощта след дългия преход до тук. Гледката не помрачи доброто ни настроение.

Достигнахме до казанчето, което търсехме. Бе пълно с вода, но падът бе сух. Точно над него водата се губеше подпочвено заради карстовия терен и излизаше отново на няколко десетки метра след дълбокия вир. Все пак направихме по някой кадър, изядохме по един сандвич за подкрепа на духа и тялото и поехме обратно нагоре по тайнствените странджански пътечки.

Напуснахме строго охраняваната зона зад кльона, разделихме се с граничните полицаи и продължихме към нови места. Водачът ни ни бе споменал за интересна панорамна вишка високо над меандрите на Велека. Оказа се далеч, а и бяхме поуморени от пълния с емоции ден, но решихме да достигнем до нея.

Беше в доста окаяно състояние и качването бе трудно и рисковано, но с молитва на уста и добра концентрация част от нас се качиха до върха. Гледката към зелената долина на реката се оказа впечатляваща. За обратен път избрахме стръмно спускане през местността Мавронгелово и все покрай великата Велека се завърнахме в Кости почти по мръкване. Беше умопомрачаващо добър ден, изпълнен с емоции от допира до нови места, заредени с енергията на Странджа. Е, в края на вечерта се оказа, че в единия ми крак се е забил кърлеж, та се наложи да отскочим до болницата в Царево, но за щастие се оправихме за нула време и след час бяхме поседнали край трапезата на вечеря и раздумка. Бе време и за разбор на изминалия ден.

Ден последен. Отново онези божествени мъгли. Плътни, но не потискащи. Знаеш, че в един миг слънцето ще надделее над пелената и поредният топъл есенен ден ще започне. Преди отпътуване решихме да се разходим до Богородички дол – още едно очарователно поточе, изваяло красиви вирове в податливите скали. В южния край на Кости се изправихме пред първото предизвикателство за деня – стар въжен мост над Велека в окаяно състояние, с табела „Преминаването забранено“. Трябваше да рискуваме и да минем през него, защото той бе единствената ни връзка с отсрещния бряг. Отново молитва и добра концентрация – и хоп, мисията бе успешна.

Росата в него ден беше много сериозна. Стадо крави с челядта си пасяха кротко на моравата. Две бичета не ни пускаха да минем, та се наложи намесата на пастира им. Преминахме покрай останките от теснолинейната жп линия Ахтопол – Бродилово – Кости, за която малцина са чували. До 1954 г. по нея се транспортират дървен материал и дървени въглища до пристанището в Ахтопол. Наводнение, обаче, отнася един от мостовете в местността Крейнеро и линията преустановява дейност.

Достигнахме до интересна чешма със същото име – Крейнеро. От гръцки език названието й означава студена вода (κρύο νερό). Чудно място за отмора в прохладата на гората, край един от многобройните завои на Велека. Скоро започнахме стръмно изкачване, което ни взе силите. За щастие бе кратко. Достигнахме билото и последва спускане. Отново стръмно. Вече се чуваше песента на Богородички дол.

Сякаш попаднахме в Рая. Капки капеха от клоните на дърветата. Птици пееха. Раче се разхождаше по шумата. Есента нямаше намерение да отстъпва място на зимата. Не и тук. Не и сега. Не ни се тръгваше. Който бе дал това название на рекичката и местността, не бе сбъркал. Имаше някакво божествено присъствие със сигурност. Витаеше над главите ни и ни успокояваше.

Отново, както вчера, решихме да използваме различен път на връщане до Кости, за да видим повече интересни места. Спуснахме се през местността Ламброва кошара и достигнахме до Велека в местността Казелов вриз с очакване за мостче или подобие на мост, поне като сутрешния.

Уви, такъв нямаше. Но имаше брод. Пресичането на есенна Велека бе ободряващо. Слънцето започваше да напича осезаемо. Имахме около два километра до селото, като първо преминахме през местността Дарданелата – тясно място в скалите, през което е прокопан пътят за Бродилово.

Време бе да отпътуваме към дома. А да напуснеш Рая винаги боли. Спряхме край черквата. Помолихме се. В Кости наставаше оживление. Нормален неделен ден. Животът си вървеше с обичайното темпо. А ние си пожелахме скоро пак да бъдем част от този неподправен бит.