Експедиция Тунджа: Плаване със смесени чувства (Ден 2)

Нощта минава изключително спокойно, никой не посмява да ни обезпокой и да наруши дълбокия сън в който сме потънали. Миналият ден бе доста тежък, почти нямаше място където да има достатъчно вода за да се плава и бяхме принудени да влачим тежките лодки, а на места дори и да ги мъкнем на гръб. Днес обаче имаме големи надежди, че ситуацията ще се промени към по-добро и се будим обнадеждени за предстоящия ден.

Оттук до селото има около половин километър в който реката се вие и го пресича на няколко пъти, ала на нас ни е непосилно да се върнем обратно в речното корито и да продължим по него, затова вдигаме все още надутите каяци и тръгваме с тях по прашния селски път. На влизане в Александрово сме посрещнати от стадо крави, които вдигат такъв прахоляк, че за момент сякаш се оказваме в пясъчна буря, прикриваме устите си с ръце за да не се задушим от милионите хвърчащи прашинки и се стремим да издържим докато животните отминат. Селото ни се струва доста странно, наоколо има само стари кирпичени или тухлени къща, а местните си подвикват на турски, което ни изненадва.

Улица след улица, завой след завой вървим към центъра с надежда да стигнем колкото се може по-бързо до реката. Жега е, потим се обилно, а ръцете ни вече са покрити с мазоли от триенето на кожата в държачите на каяците. Превиваме тела, мускулите ни прегряват, затова си правим дълги почивки на всеки сто изминати метра. Най-после достигаме до централната част и паркираме под сянката на високо дърво където да си отпочинем и възстановим сили.

Присъствието ни тук явно не впечатлява никого, селският живот продължава да си тече бавно и монотонно, а ние без да губим повече време се отправям към реката, която все още е сравнително далеч.

Малка уличка ни отвежда до речното корито, ала не можем да достигнем водата - възпрепятствани сме от купчина боклуци, които като бариера ограничават достъпа ни до там. Количеството на изхвърлените отпадъците е просто зашеметяващо, задаваме си въпроси кой по-дяволите допуска такова безобразие, няма ли ръководни органи които да вземат някакви мерки срещу това кощунство срещу красивата ни природа?

Разминаваме се с млад и образован циганин, който живее съвсем наблизо. Споделя ни, че дузина пъти е пускал сигнали за замърсяването, но без никакъв ефект. Казва, че заради цветът на кожата му никой не го взимал на сериозно и допълва, че има деца и иска те да живеят на чисто място. Думите му се подкрепят от картинката, която виждаме със собствените си очи - някой явно е взел Тунджа за автомивка.

Личи си, че оттук няма как да продължим по вода, реката ни стига едва до глезените, а и замърсяването ни притеснява сериозно. Прецапваме криво-ляво от другата страна и продължаваме пеша. След няколко метра обаче се спираме пред поредното препятствие - селският път е наводнен и се вижда, че няма как да преминем. Принуждаваме се да заобиколим прескачайки на няколко пъти бодлива ограда, като рискуваме да спукаме надуваемите лодки, но се справяме и преминаваме успешно.

Оттук вече имаме доста повече късмет и успяваме да се доберем до по-пълноводна част откъдето се спускаме обнадеждени.

Както се вижда и тук речните боклуци явно са част от пейзажа.

Течението става все по-бързо, запраща ни доста силно към коренищата на паднали дървета и на няколко пъти се забиваме в тях, преобръщаме се и каяците ни се пълнят с вода. Ситуацията е доста опасна и въпреки спасителните жилетки рискуваме да са окажем притиснати от течението под някое дърво. Нужна ни е предпазливост, такава че връзваме каяците един за друг за да не се делим и скачам във водата. Потапям се до гърди, ала успявам да продължа вървейки по речното дъно и същевременно да ги избутвам напред, докато не достигаме до по-спокойно води и по-широко речно корито в което плаването си е чисто удоволствие.

Достигаме до мощен приток, където река Тъжа с бумтене се влива в Тунджа и почти удвоява водите и. Радостта ни е неописуема, изскачаме от каяците и се хвърляме в заливчето в което водата има почти сапфирен цвят. Гмуркаме се, къпем се и се радваме на късмета си - изглежда, че оттук нататък пътуването ни ще е една идея по-приятно.

Малко по-нататък на брега е застанал мъж на средна възраст, който ни наблюдава с голям интерес. Пита дали сме част от регата, която плава по реката.

- А, не! - казвам. - Само двамата сме и идваме от Калофер!
- Бреййй! - удивлява се. - Миналата година отново тук засякох двама като вас, мъж и жена. И те от Калофер бяха тръгнали, ама случиха на маловодие и малко по-надолу се отказаха. Оттогава други каякари не съм виждал. Ама това вашето си е голяма работа, как минавате като няма вода...
- Трудно е, прецапваме, теглим, минаваме през паднали дървета. Хамалогия голяма!
- Ами да - съгласява се. - И онези хора така казаха, ама не могли да минат през падналите дървета та затова ги заобикаляли.

Радваме се от сърце на пълноводието, защото все още помним вчерашните си неволи и въпреки завоите в които влизаме плаването си е истинско удоволствие. Вечерта ни заварва до пресъхнал речен приток и решаваме да устроим бивака си на пясъчното му корито. Изтощени сме, но въпреки това успяваме да разпънем палатката и да се погрижим за вечерята. Следва задължителното къпане при което Никол изпуска сапуна в реката и ми се налага да се натривам с речна кал за да обезпаразитя тялото си. Нощта пада бързо, става хладно и се скупчваме край лагерния огън за да се затоплим.

ПРЕМИНИ КЪМ ДЕН 3