Експедиция Тунджа: Ден 8ми, който е наситен с емоции

Будя се със странно чувство в ранната утрин на осмия ден от пътуването ни преди още слънцето да е изгряло. Навън небето е обсипано с блещукащи звезди, коя от коя по-ярки и по-впечатляващи, толкова хипнотизиращи, че почти не усещам утрешния хлад.

Изглежда, че днес ще е последният ден от приключението ни в което се сблъскахме с толкова много препятствия, ала въпреки това им устояхме и продължихме.

Лошото време ни забави, изгубихме цял ден под дъжда, който ни барикадира в палатката и не ни позволи да се придвижим по план, ала през следващия успяхме да изминем значително разстояние и да наваксаме макар и малко.

Замислен съм и притеснен, но не и паднал духом.

Час след час мислите ми се лутат нейде нависоко, оставям ги да се реят свободно за да освободя съзнанието си. В началото ми е трудно, но с времето се научавам и умът ми укрепва. Посрещам слънцето загледан в  Стара планина, свидетел съм как изпълзява иззад билото и и се изкачва все по-нагоре в безоблачното небе. Време е да потегляме на път!

Малко преди село Юлиево ни пресреща масивен бент, който ще трябва да преминем. Мислим дълго дали не е по-добре да заобиколим, понеже се притесняваме от мащабите му и вадим каяците на самия му ръб.

Тук е доста опасно.

Водата се стича и пада със страшна сила от над 3 метра в бетонното корито, нужно ни е доста внимание за да не паднем от хлъзгавия парапет докато ги пренасяме по този доста стеснен участък.

Успяваме да излезем от реката и се изкачваме на асфалта, който върви досами коритото. Оказва се, че в селото живеят доста цигани, които ни обграждат щом ни виждат. Следват въпрос след въпрос, какви сме, накъде се тръгнали, оглеждат с любопитство каяците и настанените в тях раници, но не смеят да посегнат. Ставаме атракцията на това малко селце в което изглежда, че не влизат много чуждоземци.

След щателен разпит успяваме да се отскубнем и да вкараме каяците във водата откъдето да продължим спускането си.

Преминаването на масивния бент ни е изтощило, а и жегата ни мори допълнително затова се решаваме да скрием лодките в един речен завой и да отскочим до следващото село Зимница за запаси от храна и вода. Тук е подозрително спокойно, успяваме да се разходим и да снимаме няколко стари къщи.

Обратният път е изпълнен с притеснения. Питаме се дали ще открием каяците си ошушкани, но се оказва, че прикритието ни е било доста добро и те са непокътнати. Завой след завой коритото на реката започва да се стеснява и растителността е доста повече от водата. Тръгнали сме в маловоден сезон и дори GPSът ни подвежда като ни изпраща в един затлачен ръкав. Преминаването оттук си е пълен ужас.

Местността е толкова заблатена, че ни се налага да се избутваме с краката си на всеки няколко метра и в същото време да се хващаме за някой стърчащ от калта клон и да се дърпаме с цяла сила.

Половин час по-късно все още не сме мръднали кой знае колко, а ругатните са в пъти повече от изминатото разстояние. Едва преминали през този капан се натъкваме на пресушен участък, затлачен с дървета и клони, през които пренасяме каяците на ръце. Упражнението си е трудоемко и силите ни се изчерпват доста бързо. Почиваме си веднага щом се озоваваме от другата страна.

Остра болка в стомаха ме прерязва докато плавам с каяка по течението и се принуждавам да изляза на брега и да се свия почти на кълбо. Никол се е спуснала надолу и не се вижда, така че не мога да разчитам на друга помощ. На няколко пъти по време на пътуването усещах болка докато бях потопен в ледената вода и си мисля, че сега ще трябва да си понеса последствията от това. Болката е доста силна, стискам зъби за да не крещя, но се усещам, че на моменти не успявам да се сдържа и изпъшквам.

Десетина минути по-късно ситуацията все още е непроменена и не успявам дори да се изправя.

Всяко мое движение е съпровождано с болка и спазъм, допускам, че трябва да приключа пътуването си макар и да не ми се иска, но не го признавам още и упорствам. Спохожда ме изключително рядко щастие, състоянието ми постепенно се нормализира и за щастие ми позволява да продължа до Нова махала, където водите се събират в обширни езера богати на риба и водни птици. В сравнение с предишната отсечка това си е райско местенце!

Огромен бент препречва пътя ни, заобикаляме го внимателно като излизаме на сушата и пренасяме каяците от другата страна. Там двама рибари са хвърлили мрежи и не обезпокоявани се радват на богат улов.

Реката от другата страна е доста буйна, а коритото е пълно с ръбати речни камъни и въртопи. Нужно е внимание за да ги избегнем, макар че доста пъти се забиваме в тях и рискуваме доста. Водата е ледена и без никакво съмнение ще ни донесе само неприятности.

След няколко километра по бързеите се вливаме в доста по-плитко речно корито. Тук гледката е направо апокалиптична! В първия момент си мислим, че все още се движим по реката, но от разхвърляните по бреговете различни предмети осъзнаваме, че това е дъното на пресъхналия язовир!

Придвижването ни става невъзможно заради тинята и плиткото дъно. В даден момент каяците просто задират и отказват да помръднат. Не помагат нито греблата, нито преразпределянето на товара, затова изскачаме от тях за да ги избутаме. Голяма грешка! В момента в който стъпваме в тинята затъваме до колене и всяка стъпка в лепкавата земя е истинско изпитание. Пред нас е огромно пространство което трябва да преминем, а ние самите сме приклещени и изнемощели от усилията.

За миг дори се поддаваме на паниката, споглеждаме се и умуваме какво точно да сторим така, че да излезем от наглед невъзможната ситуация.

Няма как, ще трябва да продължим да избутваме каяците колкото и допълнителни сили да ни струва това. Чувстваме се доста безпомощни и дори победени от обстоятелствата. Усещане, което мнозина имат когато се изправят пред непреодолимо препятствие. Ние обаче имаме късмет, успяваме да открием по-дълбоко място откъдето реката да ни поеме и малко по малко се избутваме до доста по-широк участък от който се наслаждаваме на залеза. Последните му лъчи ни заварват акостирали на язовирния бряг, където изчакваме завършека на този изключително наситен с емоции ден и краят на експедицията ни!

ПРЕМИНИ КЪМ ДЕН 9