Източните Родопи – една източна приказка

След два дни в забравената от Господ “Мандришка община” се завърнахме в Ивайловград, където престоят ни бе повече от приятен. Времето ни мина неусетно и дойде време за потегляне в посока Маджарово – една отдавнашна мечта.

Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността, и да поснимам на воля. След плавно изкачване по 2-километров път се появи табела “Защитена местност Дупката”,откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст –именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград.Кръст – пазител от зли сили.

Това, което ме впечатли първо, бе размерът му, около 6-7 метра височина, и второ – бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световна война. А гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки лошото време.

Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът ù бе ограден с метална ограда, поради факта, че това е пропастна пещера и дълбочината ù до входа е над 10 метра. Дори дочух от жена в града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали... в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа фактът, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения.

Колкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше “Гръцката църква” със своята уникална архитектура, но за жалост тя се оказа затворена. Отваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън.До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета пред нея. Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи – големи триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва и фуражи, и сено за животните. На втория етаж имало две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за хората, като общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу...

Отправих се към музея, а там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, в която се помещава експозицията, лъже. Уредничката на музея си върши работата перфектно и това, което видяхме, ни завладя. Първият етаж е зает изцяло от археологически находки, открити в района. Засегната е и историята на този изстрадал край.
Долният етаж представлява живо композиран възрожденски дом. Показани са различни машини – пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града.
След кратка раздумка се разделих с нея и потеглихме към Маджарово.

Пътят Ивайловград – Свиленград преминава през няколко малки селца, от които впечатление прави село Хухла. Разположено на хълм на 1 км вляво от главния път, селото разкрива своите мистерии на решилите да го посетят.
Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. Но то е специално – заради мистериозните явления, с които са израснали местните и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата. Тишината е смазваща и непривична за градския човек.

Само вятърът, чучулигите, щурците и веднъж в месеца пощенската кола с пенсиите я нарушават. Нощем старите пусти къщи скърцат тайнствено, сякаш някой стъпва тихичко вътре, в мрака се долавя шепот и те полазват тръпки. Селото е напълно отписано от властите. Няма водоснабдяване, но чешмите и бойлерите не са сухи – находчивите хухленци са свързали кладенците с помпи и хидрофори и така си осигуряват водата. Местните обаче са държеливи хора и твърдят, че селото им не е изградено на случайно избрано място.

Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя, в римските времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите са били опожарени, а хората – изклани. Така върхът се оголил, а после селото било възкресено в подножието на върха.

Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, свидетелстват за светилище на Дионис. Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се, че те са с такава сила, че уредът кихнал.

Поколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там, горе, на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей. В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла”. С въпросната плоча преди това комшийска баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти са просто навсякъде в селото и хората са ги пуснали в чисто практическа употреба.

Не след дълго достигнахме до стената на язовир Ивайловград – третият от хидроенергийната каскада “Долна Арда”. Пътят за Свиленград минава по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, е внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя е с височина 75 метра, като в самата язовирна стена се помещават турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина в страната – 36 километра.

В продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до отклонение вляво – тесен четвъртокласен път за Маджарово. Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа – гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи.
Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени – меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, напомнящи ми за алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери загатваха, че сме близо до Маджарово. Бях прав.

По информацията, която бях чел предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая – единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност, заради гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща. Скалите над нас бяха високи над 100 метра и погледнеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук гнездят много защитени видове, но за жалост в този ден не успяхме да видим нито един лешояд – явно и на тях им беше студено. Беше започнал да вали сняг, а и вятърът се усилваше.

Под нас пък бяха меандрите на река Арда, която пронизва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет.
След задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово е някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещавано от стотици туристи, природолюбители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източните Родопи. Маджарово съществува под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936 –1937 г. селището се преименува на Дупница. През 1949 г. получаваимето Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров.

До 1913 – 1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи.

Времето ни тук бе ограничено, легловата база в града бе оскъдна, дори според някои хорски мнения и крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто, Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължим в посока Хасково.

Преминахме през куп села, но не пропуснахме и последната забележителност в района – кромлехите при село Долни Главанак...
Много бях чел за тях, но всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма близо до селото.
Това, което виждахме, наистина бе умален модел на Стоунхендж.

Самото име кромлех идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък.
Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, не винаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея. Може би според замисълана строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуватзакономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е запазенаизцяло. Този замисъл за редуване и до днес личи изключително ясно.Кръгът с диаметър 9-10 м не е съвсем правилен. В южната му част има4 големи полегнали блока, които имат вид по-скоро на плочи, отколкотона стълбове-менхири.

На 20-ина метра от кромлеха са два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени изцяло от доста по-малки обли камъни.
От табелите до кромлеха става ясно, че е открит сравнително скоро -1998 година. До върха на хълма води приятна маркирана пътека, а доасфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости.Наистина, струва си минавайки оттам, да отделите половин час и да секачите до върха.

Слязохме обратно. Междувременно снегът се бе засилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенец и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима.

Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта.
Потеглихме към вкъщи, като по пътя споделяхме емоциите от преживяното и удивлението от посетените места. Чувствахме се като благословени за това, че майката природа ни е позволила да опознаем още едно райско кътче от земята, наречено България!