Източнородопски мистерии, които само времето ще разгадае (Ден 1)

Винаги съм смятал, че да пътуваш не е цел, а по-скоро призвание. Едно особено чувство, което налазва всяка фибра от тялото, преобръща всичките ти усещания, разтърсва съзнанието и възприятията ти за външния свят. Именно онзи свят, който не винаги ни е по вкуса, но сме длъжни да се съобразим с него по ред причини. Застояването на едно място не ми действаше добре. Чувствах се странно, затворен в собствените си мисли, които не рядко бяха изпълнени със съмнения и тайни надежди за един по-добър живот, който бих могъл да имам някога в обозримото бъдеще. Бездействието ме убиваше малко по-малко и макар да знаех, че имах нужда от почивка, бях готов да жертвам дребните си болежки за няколко приятни мига прекарани на някое невероятно място. Такива моменти, които не само те зареждат с една особена първична енергия, но и те карат да се чувстваш самия себе си, като излезеш извън кожата си и почувстваш света около себе си.

Родопите са подобно място, което мнозина глупци не оценяват. Усещането, което те изпълва щом стъпиш на тази земя е необикновенно, вълшебно и на моменти дори необяснимо. Човек не е в състояние да обясни какво му се случва, но се усеща, че му е хубаво. И иска чувството да продължи, каквото и да му коства това. А нашият живот е необикновенно кратък. Дори сравнен с този на една жълта пеперуда, която цял живот прелита от цвете на цвете, за да отпие от сладкия нектар, ние не винаги сме способни да намерим позитивното и красивото в малките неща. Да усетим духа и преплетените съдби на хората, които някога са обитавали и живели по тези земи, на потомствата събирали познания с векове и техните постижения във времето. За пореден път бях в търсене на нещо. Там, на изток в Родопите. В планината на будните духове....

Да пътуваш в тази планина е изключително удоволствие, защото никога не знаеш с какво може да те изненада. Гъсти гори, поля с посеви, дълбоки язовири, буини реки и потоци, хора, с които можеш да размениш малко думи, но същевременно да си кажеш толкова много. Всичко това ми бе познато и изживяно десетки пъти, ала всеки път насладата от този момент бе по-голяма и сякаш колкото повече отпивах от чашата с познание, толкова по-добре ми ставаше на душата. Едно от любимите ми местенца бе малкото селце Ночево, до което човек лесно можеше да стигне ако поеме по отклонение от главния път за Безводно, но много по-трудно бе да заговориш някого там. Този път извадихме късмет. Въпреки, че беше октомври месец времето бе изключително благоприятно, слънцето все още ни топлеше, напичаше и често ме объркваше, че все още е лято. Защъкахме напред-назад из селцето за да се пораздвижим и запечатаме в снимки този красив момент. Под сянката на един орех дефилираше наперен петел облечен в разноцветна премяна. Ровеше с крак в земята, за да открие някакви буболечки или пък ядки от обруления орех. Позира ни за момент, след което изчезна в бяг нанякъде.

Съвсем наблизо се разминахме с един от жителите на селцето, който ни се усмихна широко и доброжелателно ни покани да изпием по един пресен домашен айрян пред къщата му. Приехме с удоволствие и го последвахме. Оказа се, че къщата му е на центъра, само на десет крачки от нас, а в двора и метеше забрадена жена, която той представи като съпругата си.

- Казвам се Мюмюн - представи се той с усмивка. - Това е жена ми, Фейме. Сибеллллл - развика се той. - Сибел, ела тука.

От къщата изскочи малко момиченце, което ни се усмихна щом ни видя.

- Това е внучката - обясни той. - Дошла ни е на гости малко. Ще ни щракнете ли за спомен?

- Разбира се - съгласихме се и увековечихме момента. - Да сте живи и здрави, каквито сте усмихнати.

- Елате - подкани ни Мюмюн - Такъв айрян ще ви направя. Елате. Не сте пили такъв досега.

Изчезна някъде навътре в дома си и само след минутка се върна с две големи халби. Засмукахме жадно от вкусната течност, а междувременно се разпитвахме любопитно един друг.

- Работил съм в Смолян - сподели той. - Няколко години бях в стройтелството, но сега остарях и се грижа за животните. Имам крави, добитък, а често отскачам и до Станимака, де. По работа.

Айрянът бе като елексир на младостта. Последната капка се хързулна по гърлото ми и цопна щастливо в стомаха. Време бе да се отправим към едно емблематично място, съвсем недалеч, което местните наричаха Пармаклъ кая, което в превод значеше Скалата с пръста.

Времето бе изваяло една част от скалата по такъв начин, че погледната острани тя все едно приличаше на човешки пръст, който сочи небето. Мястото не бе случайно. На същата скала древните траки бяха издълбали десетки трапецовидни ниши, за появата на които и до ден днешен науката не даваше обяснение. Те просто бяха там, издълбани в скалата, на височина от над 4 метра над основата на скалата. Как и защо можеше само да гадаем, но това допринасяше още повече за мистичната обстановка в тази част на планината.

Съвсем без усилие се изкачихме на същата скала и хвърлихме поглед във всички посоки. Гледката бе меко казано очарователна и напълно достойна за четката на някой от най-големите художници на нашето време. Очите потъваха в гънките на планината, горската шир и извивките на билото. Тук бе идеалното място за съзерцание и достигане до нирвана, стига човек да не се съобразява с ограниченията на времето и пространството.

Обратния път до Ночево прекарахме в кратко мълчание и размисли върху това колко малко му бе нужно на едно човешко същество за да бъде щастливо. Обходната обиколка на селцето ни се отплати с няколко запомнящи се кадъра.

Напуснахме Ночево в изключително добро настроение. Изглежда, че планината бе започнала да ни променя и ни караше да покажем най-доброто от себе си. Кратък момент невнимание ни накара да пропуснем отбивката за Безводно и пътят ни продължи през Черноочене към Дъждовница.

Още една малка грешка в посоката ни запрати към малкото селце Скална глава, което бе високо в планината и изключително неизвество за пътешествениците. По пътя ни срещна възрастна жена, която ни поздрави без усмивка. Дълго умува дали да ни каже името си, но накрая склони. Казваше се Хайрие. Хайрие от Скална глава.

- Господ ни наказва, синко - заговори тя с пресипнал от мъка глас. - Капчица дъжд не е падала от половин година. Посевите изсъхнаха, добитъка суха трева дъвче, младите избягаха, а ние все по-малко останахме. Господ ни мрази!

Чутото ни натъжи, но не ни изненада. Такава бе съдбата на всички малки селца разположени на трудно достъпни места.

Времето напредваше неумолимо и слънцето бе на път да освети другото полукълбо на нашата планета. По смрачаване се спряхме пред пътечката за древната пещера Утробата. Точно преди три лета бях идвал по тези места, но като че ли те се бяха изменили. Пътят нагоре по склона ми се стори по-дълъг, но мисля си, че това се дължеше на непрогледния мрак в който поехме. За жалост от екопътеката не бе останало почти нищо. Част от беседките, които само допреди години са подслонявали поклонниците се бяха срутили и гниеха във влагата. Мощният лъч светлина от челника ми даваше някаква представа за състоянието на трасето и ме насочваше в правилната посока. Мракът бе навсякъде и до известна степен объркваше представата ни за време. Когато е тъмно човешкият организъм е изправен пред изпитание и е нужна известна психологическа нагласа и вътрешна смелост за да продължиш да бродиш навън. Не случайно Родопа бе планината на будните духове, защото никога не се знае какво би могло да те застигне в тъмното. Това което би могло да ти покаже пътя, би могло и да те подлъже към места от които никога не би могъл да излезеш. За тези места не се говореше много, но старите хора ги знаеха и не стъпваха там, защото знаеха какво силно притегателно място са те за всички души бродещи в планината.

С известни усилия успяхме да открием входа към пещерата и дори се изкачихме. Вътре бе значително по-уютно и една идея по-топло. Чувствахме се наистина като в утроба. Скалата ни пазеше завет и имахме чувството, че ни защитаваше от всякакви заплахи. Дандардъккая, Амджиккая или както е известна с прозвището си - Утробата, пещерата незнайно защо се подценява от любителите на приключения посетили Източните Родопи. А всъщност е култов комплекс с интересно предназначение. На тавана на пещерата е ръчно издълбан жлеб, през който само в един-единствен ден от годината се процежда слънчев лъч и прониква чак до дъното на пещерата. Явлението пресъздава зачатието на Богинята-Майка от Слънцето и до този момент няма аналог на други места в България. Над входа на пещерата има няколко издълбани скални ниши, които допълнително украсяват тракийския комплекс.

Нощното приключение не ни бе изтощило, а напротив - сякаш сетивата ни се бяха изострили и виждахме и чувахме повече отколкото трябваше. Въпреки предпазливото изкачване, пътят надолу се оказа по правило по-лесен и бърз. Заприпкахме по стръмното и само за петнайсетина минути вече се намирахме на асфалтовия път за Ненково.

Последното ни задължение за вечерта бе да си устроим бивак и да пренощуваме на някоя равна поляна. Въпреки хладния вътър и светкавиците, които раздираха небето някъде далеч оттук, се установихме и запалихме огън. Светлинката ме успокои, протегнах ръце напред към огнището, отпуснах се и затворих очи. Приятна топлина се разля по тялото ми, започвайки от пръстите та чак до петите, стана ми едно такова хубаво и приятно на душата. Светкавиците зачестиха, но като че ли това нямаше никакво значение, защото планината за пореден път щеше да ни предпази. Защото тя закриля тези които бродят в нея без страх и предразсъдъци, загърбили его, завист и мрачни помисли.

Звездното небе се разстилаше пред погледа ми, безброй песъчинки блещукаха в този безбрежен мрачен океан и изчезваха една по една, само за да бъдат заменени от нови такива. Има много мистерии по тези земи, които няма да успеем да разгадаем, но това да осъзнаем кои сме ние и защо сме тук зависи единствено от нас самите.  И едва тогава, може би един ден, ще станем част от тези, които бродят безспирно из това необикновенно място...

ПРОДЪЛЖИ КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ