Източнородопски мистерии, които само времето ще разгадае (Ден 2)

Утрото на втория ден ни приветства с много слънце и синьо безоблачно небе. Нощта бе минала изключително спокойно, озвучавана на няколко пъти от воя на чакалите в далечината. Закусихме обилно с остатъците от хранителните си запаси и погледнахме картата. Бяхме запланували да се изкачим до Дойранци - едно от високопланинските селца в тази част на Родопите, което бе почти обезлюдено, но при все това изключително интересно за посещение.

Малко преди село Ненково се спуснахме в долината на река Боровица, която едва течеше между скалите, така че не представляваше никаква трудност да я преминем. Водите и бяха възпрени малко по-нагоре от дебелите стоманени стени на язовир Боровица, което пък ни даваше възможност да я пресечем по-лесно и да огледаме отблизо древният средновековен мост. Той все още се извисяваше над реката цял и непокътнат и въпреки възрастта си изглеждаше доста солиден. Някога, река Боровица отделяла малкото село Ненково от главната пътна артерия, затова жителите му прецапвали през нея или използвали моста за да преминат от единия до другия и бряг. Малко по-късно, през социализма, била изградена стоманена конструкция, която свързала селото директно с асфалтовия път и каменният мост станал безполезен.

Речната долина бе като камениста пустош в която речните кулите бяха поникнали като гъби. Тези стоманено-бетонни конструкции, които някога са изпълнявали ключови функции, сега се извисяваха като забравени паметници на човешкия гений и бяха абсолютно безполезни. Всъщност времето им отдавна бе минало и никой не го бе грижа за съдбата им. Долината бе доста обширна и само бегло можех да добия представа колко ли вода се изсипва при изпускането на язовира. Бях чувал, че може да те залее вълна висока около два метра, която с голяма сила помита всичко по пътя си, но до този момент не бях попадал в ситуация, която да изисква лично да усетя мощта и.

Хората от Ненково бяха започнали да култивират единия бряг на реката, виждаха се насаждения с тютюн и пасища за домашните животни. Стада с крави обикаляха нагоре-надолу, радваха се на приятното време и пощипваха с език стръкчета трева по поляните.

Поехме по едва забележима пътечка, която за десетина минути ни изкачи над долината. Оттук можехме да обходим с поглед едно доста обширно пространство от планината, а някъде долу се виждаше стадо овце, което пасеше необезпокоявано в ниското. До Дойранци имаше около час път, който прекарахме в прекосяване на гори и поляни, без да срещнем каквито и да е животни и макар, че наблизо имаше човешко поселище не бе никак изключено да изненадаме някой вълк или мечка.

Малко преди самото село, което бе кацнало на един хълм, се виждаше каменно плато, което без съмнение бе част от тракийско светилище. Множеството скални ниши и щерни свидетелстваха за това, че мястото е било едно от култовите места в тази част на планината. Вървяхме по издълбани в скалата стъпала, образували се с течение на времето от преминаването на хора и животни на едно и също място. Гледката бе повече от внушителна, а докато вървях осъзнах, че дори ние самите ставахме част от историята на това място.

В Дойранци бе тихо. Гъсти къпинови шубраци бяха завладели цялото село и пречеха на свободното ни преминаване. Не знаехме колко точно хора живееха тук, затова бяхме изключително предпазливи и не надничахме по къщите. Все пак любопитството надделя в един момент и забравили всякакви обноски се намърдахме в първата що-годе здрава селска къща.

На излизане попаднах на странна гледка. Двама мъже стояха безучастно край малко теле, което бе паднало на земята и не показваше признаци на живот. Приближих се и ги заговорих. Оказа се, че по-възрастният от тях ми е познат. Това бе 85 годишният бай Ахмед, когото заварих тук при предишното ми идване в селото, преди близо три години. Лицето му бе покрито с бръчки от трудния живот прекаран на това място. До него бе синът му Денджер, който бе вързал телето за задните крака и се чудеше какво да го прави.

- Вълци са го яли - обясни той. - Захапали са го отзад, ама е избягало и се е прибрало в обора. Умряло е през нощта, па сега трябва да го заровя някъде.

Почеса се по главата и го затегли нанякъде. Останал насаме с бай Ахмед го разпитах за живота му в селото. Оказа се, че живеел със семейството си в Ненково, а в Дойранци оставали само когато времето го позволявало. Разказа, че бил роден тук и някога работел като учител в Ненково и Безводно. Едно време в Дойранци е имало 20 семейства - около сто човека, но с течение на времето трудните условия на живот накарали хората да се преместят в по-големи населени места, където да изживеят дните си. В момента само две къщи се обитавали, докато десетки други се рушели и пропадали, бидейки занемарени и неподдържани.

- Онзи ден по обяд видях мечка - сподели той. - Изяде ми една крава. И в другата маала разкъса една. Няколко пъти прави беда, ама какво да правиш. Няма оправия.

На оградата над нас се показа Шукрие - жената на бай Ахмед, която го заговори на турски. Изглежда, че тя български не знаеше, но в този случай това не беше важно, защото тя най-гостоприемно ни почерпи с бонбони и блага усмивка. Вярата и цветът на кожата тук нямаха никакво значение щом като се разбирахме без думи и само с един човешки поглед.

Хора като бай Ахмед, Денджер и Шукрие са последните жители на това скрито от хорските очи местенце, чиято съдба бе предопределена и съвсем скоро щеше да потъне в забрава, за да остане единствено в спомените на живите наследници.

- Ела пак - на изпроводяк ми рече бай Ахмед и се усмихна, по начин по който малцина други могат. Истински, неприкрито и с много надежда, че ще го послушам и някой ден отново ще се завърна. Тук, където времето отдавна е надвило човешкия стремеж за развитие, а природата си е върнала това което са заели от нея няколко човешки поколения, има само спомени и копнежи. За едно щастливо минало и труден, но достоен живот за който всеки би могъл само да мечтае.