Къде свършва България или... Утопия за по-добър живот (история с тъжен край)

С тези думи ни посрещна единственият жител на Ивайловградското село Сив кладенец. Денят бе понеделник, часът – 16:00. Именно оттук започна същинското ни пътешествие из “призрачните села” – едно забравено кътче от България, криещо много чар, неподозирани тайни и същевременно много страдание! До 1934 г. Сив кладенец е носел името Гьокче бунар. Къщите през 1940 година са наброявали 200. Основен поминък на населението е било бубарството и тютюнопроизводството.

Имало е училище до 4-ти клас. Понастоящем църквата е с рухнал покрив и подът ù е обрасъл с дървета. Тъжната картинка някога се допълвала и от постройката на бивш “МАГАЗИНЪ”, който в момента е рухнал. До храма има запазен паметник с имената на героите от войните и с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, когато башибозуците опожаряват читалището.

Но до ден-днешен... в селото няма течаща вода. “Как може това да е село през 21 век!”, бяха думите на дядото, изпълнени едновременно с възмущение и болка.

Поразприказвахме се с човека, досами граничната Луда река, където на един хвърлей е Гърция. Някак си човешкият ум не побира всички тези натрапвани му в продължение на десетилетия граници. Граници на глупостта и хорското малодушие, на мегаломанията на управляващите и болните им амбиции. Над нас се извисяваше ръждясалият 20-метров скелет на старата гранична вишка, под която кой знае колко души са намерили смъртта си в бягство към по-добър живот...

Пожелахме здраве на човека, който друго и не искаше. Разделихме се с усмивка. Поразходихме се из селото, фотоапаратът ни засне полу или напълно срутени къщи, разнебитената сграда на училището и насред цялата тази пустош – една градинка с почти разцъфнали нарциси. Никой не се грижеше за тях, но те съществуваха напук на времето... за разлика от църквата!

Следващата точка от маршрута ни бе село Одринци. До 1934 г. името му е било Халачли. Днес има съдба на село призрак с население от четирима души. Одринци и Сив кладенец са попадали в трета гранична зона и достъпът дотам е бил невъзможен.

Местното население е разполагало с открити листове, а за такива като нас днес – туристи с коли, колела или пеша и дума не е можело да става. Между Одринци и Сив кладенец има пункт на Гранична полиция – малка, тухлена къщичка, на която някой шеговито е написал “mexican border - 2 km.” И наистина, човек би се заблудил къде всъщност се намира.
Към реалността ни връща голямата църква в село Одринци, която контрастира на фона на околните постройки. Ремонтирана е наскоро, има и нова камбанария, но... няма кой да я отключи. Отварят я само на големи празници, като дори за това били нужни предварителни кандърдисвания и уговорки.

Одринци е било сравнително голямо село, с много и богати къщи. Но, но, но...

Нашата разходка продължи към село Мандрица. Още на входа на селото срещу нас се зададе възрастна жена със забрадка, която изглеждаше на около 71-72 години. И понеже беше първият човек, когото виждаме, се опитахме да завържем разговор с нея. Попитах я колко хора живеят в селото сега, а отговорът ù ме стресна: “Ами само аз, мама и татко”. Не знаех какво да отговоря, затова просто продължих, тъй като явно нещо в нея не бе както трябва...

И ако в Мандрица все още се мяркат някакви хора, село Горно Луково е напълно обезлюдено. Така пише по справочниците, като вече не си правят труда да го поставят дори по географските карти. И въпреки това на някои места съм чел, че там живее един-единствен човек... Не знаех как да реагирам, когато на влизане в Горно Луково досами първата къща видях да стои мъж на средна възраст, с мустаци и пушка в ръцете си. Може би това беше Той. Може би се беше въплатил в ролята си на пазач на това безлюдно място. Картинката тук наистина бе много тъжна, защото за разлика от другите села, където преобладават руините, тук голяма част от къщите са здрави, но заключени и празни. Колко страшно е да се разхожда човек сам из подобно призрачно село... Няма на кого да кажеш “добър ден”, дори кучешки лай няма.

Само пуста улица и бурен вятър. Краят на селото, както сами предполагате, завършва с масивна триетажна постройка – бившата горнолуковска застава, както и множество помощни съоръжения – умивалници, складове, конюшни и др. Днес всичко е разграбено, дограмите са изкорубени, таваните са изпопадали, навсякъде цари разруха...

В село Долно Луково пейзажът е малко по-различен. Там има около 60 постоянни жители. Селото е неразделно свързано с река Бяла, колкото спокойна, толкова и дива. Няколко пъти е заливала цяло Долно Луково и е нанасяла огромни щети.

Високите води на реката спрели първоначално победния ход на Калоян към Димотика. Възпрепятстван от огромния разлив, Калоян се оттеглил в крепостта „Лютица” и предприел мелиоративни мерки за отклоняване на реката преди окончателно да завладее Димотика. Селото помни чумна епидемия, която изтребва част от населението му през 17 в., и земетресения и голямо наводнение през 1960 г., но въпреки това се запазва. Наброявало е около 300 души, но през 1958 г. започва масово изселване.

Това, което на всяка цена си струва да се види, е църквата “Св. Св. Константин и Елена” от 1806 година. Тя е обявена за архитектурен паметник, като историята ù е достойна за внимание. Построена е изцяло от дарения за една седмица, заради султански указ, който казвал, че духовен храм с изграден покрив не се разрушавал. Построена е като селскостопанска постройка, вкопана в земята, защото имало изискване да не бъде по-висока от турски конник, яхнал кон. Църквата е осветена на 16 март 1806 г. и в нея са открити надписи на старогръцки, някои от които все още не са преведени. Има мъжко и женско отделение. Интересно е, че в олтара ù има издълбан 30-метров кладенец. Преди време идвали геолози и инженери да изследват селото и споделили, че под него има цяло подземно езеро. Думите им били: “Ако знаете какво езеро имате под селото, няма да стоите и минута тук”. Днес обаче кладенецът, който е свързан с подземното езеро, е запечатан, защото засекли метан.

Стойностни са самите изображения по стените. Изографисването се е извършвало с растителни бои от неизвестен майстор, върху тънък слой глина, нанесена върху стените. Интересното е, че църквата е съградена за една седмица, а самото изографисване е отнело 12 години.

При предишните ни посещения на Долно Луково винаги ни посрещаше баба Стефана, бивша учителка, но явно с напредването на годините си вече доста се изморява да посреща гостите и да им разказва за селото и църквата. Последната ни среща с нея бе през лятото на 2010, когато ни изнесе беседа над час и половина.

Още едно призрачно селце посетихме при тази разходка из района – Черна черква (Караклисе). Селото е обезлюдено преди 25 години. Днес не фигурира в нито един регистър. Може да го срещнете само на някои туристически карти, показващи веломаршрути от село Сив кладенец през Черна черква до Меден бук. В селото има една-единствена здрава къща. Всичко друго е в руини.

Напук на времето там живеят двама души – Тодор и Венета Делимихалеви. Той е от Крумовград, бивш пожарникар с минимална пенсия, а тя е пенсионирана счетоводителка от Враца. Намерили са спокойствие в селото, като живеят в 100-годишна къща. Наричат ги кмета и кметицата. Тодор определя шеговито себе си като господар на цялото село. Ако го попитате защо не живее в Крумовград, ще ви отговори: “Аз тук съм собственик на цяло село, а вие искате да ида в града!”
Бяхме първите им гости по случай Баба Марта. Мартеници не им завързахме, но пък им носехме кутия шоколадови бонбони – нещо, което е трудно да си купи човек в този район. Дори в селските кръчми не ги продават. Тодор пък ни почерпи с метакса, която ни се отрази добре в студеното време.

Погостувахме им и се поразговорихме за живота, но дойде време да поемаме по обратния път. Гостоприемните домакини ни поканиха да останем за обед, но отказахме, понеже нямахме време. Венета ни изпече филии с домашно масло и чубрица и се закани, че следващия път няма да ни пусне да си ходим без да хапнем. На изпроводяк се щракнахме пред къщата им за спомен и поехме по стръмния горски път към село Меден бук.

Пътешествието ни из призрачните села завърши. Винаги си тръгвам от този край с тъга, заради поредната порутена църква и вида на някое вече изтрито от картата село, но въпреки това нещо в този район дяволски ме привлича. Може би заради надеждата, че нещата в страната ще се оправят и ще тръгнат по новому, а след години тези села ще бъдат отново изпълнени с живот, за да бъдат желано място за почивка и туризъм, за бубарство и тютюнопроизводство. А дотогава ще продължаваме да ги изследваме и да показваме на поколенията колко пълноценно са прекарали живота си техните деди!