Хроники на Забравената България: Сив кладенец (Част 2)

До селото не е стигал автобус, ползвали са се животински впрягове, а пътят – макадам, започва да се прави през 60-те години, заедно с новата електрификация, ала бягството на работник в Гърция спира строежа, граничния режим се затяга с още по-строг пропусквателен такъв и издигането на нови телени ограждения. Новият мост над Бяла река – тогава красавец, си остава един величав за кирпичения интериор строителен паметник, по който автобус не минава. Затова през 70-те години селото бързо обезлюдява.

Първоначално децата са се учили в местното читалище, в Читалището по-късно е бил построен и киносалон, където са се прожектирали филми. Именно на това място са се организирали и местни забави, на които са присъствали много млади хора от съседните населени места. В читалището се е създал и намерил поле за изява танцов състав и самодеен театър. През летния сезон гостуващите на бабите около 100 деца също си организирали състави и забави.

Около 1947г., на едва десетина метра от центъра, се открива начално училище, в което децата се учели до 4-ти клас, след което бивали изпращани да продължат образованието си до 7-ми клас в съседното село Мандрица, като всеки ден  изминавали пеша разстоянието между двете села минавайки през връх Св. Илия, който не е много висок, но е много суров през зимата.

Лекар в селото никога не е имало. Станело ли нужда болният отивал на преглед при доктора в Мандрица. По същия път пред Св. Илия от Мандрица е пристигала и пощата. Вестниците и писмата идвали с дни закъснение, а пък колетите – когато пощальонът идел с каруцата си или с колелото да ги вземе. За спешни нужди е трябвало да да се чака автобуса (пристигащ към 18.30 часа) в съседното с. Одринци, което е на около 6 км. Там на разклона е имало кантон и спирка, която хората от с. Сив кладенец ползвали, за да стигнат сутринта до Ивайловград и вечер да се приберат.

За църквата „Свети Димитър“ се знае само, че е била отключвана само по празниците и при различни религиозни обреди – сватби, кръщаване, погребение и т.н. Доколкото е известно, православен свещеник не е бил назначаван да служи за постоянно в този храм.

Последният по-дълго служил при социализма е бил поп Годьо от с. Бяло поляне. Сред оцелелите архивни материали на Българската Екзархия, запазени в ЦДИА, гр. София, се пазят молбите на населението на българските села Гьокче бунар (дн. Сив кладенец) и Горно Суванли (дн. Горно Луково), Ортакьойско (дн. Ивайловградско). И двете са датирани от 1896 г.

Молбата на жителите на с. Гьокче бунар, Ортакьойско (дн. с. Сив кладенец, Ивайловградско) е датирана от 25. 08. 1896 г. (ЦДИА, Ф№ 246К, оп. 1, а.е. 128, л. 57). В нея се упоменава, че селото се състои от 130 къщи, населени с българи, които „до днесь водими отъ сляпота бяхме подчинени на Гръцката Патриаршия, а днесь всичкото население желае и тича в обятията на родната ни Св. Екзархия…”.

Моли се и за ходатайство от страна на Българската екзархия пред властите, да се забрани на димотишкия гръцки владика да посещава вече селото: „Покорно молимъ Ваше В. Пряподобие да благоволите и ходатайствувате на надляжното място, като се заповяда на гръцкия Димотишкия владика да не посещава вече селото ни”. Тоя пасаж от текста е интересен с това, че показва отношението на местното българско население към гръцкия димотишки владика. От него става ясно, че дори българските села в тогавашната Ортакьойска каза (дн. Ивайловградско) са му били подведомствени и несъмнено са били подложени на натиск да не се отказват от гръцката патриаршия. Данни за такива издевателства има и за по-ранен период.

Важно е да се отбележи, че молбите не са адресирани директно до българския екзарх, а до Негово Високопреподобие Отец Архимандрит Софроний, управляващ одринската епархия по това време. Но въпреки че одринското епархийско представителство е било със свои позиции пред турските власти, пред които е защитавало религиозните и народностни права на местното българско население, позициите на гръцката патриаршия в Одринско и в самия гр. Одрин са били много силни. Така всеки опит на българското християнско население да отхвърли зависимостта си от гръцката патриаршия е бил последван от гръцки „отговор”, т.е. от наказателни мерки срещу него, които са били провеждани от официалната турска власт.

Текст на молбата от населението на с. Гьокче бунар, Ортакьойско.

До Негово Високо-
Прvподобие Отца Архиман-
Софрония Управлvющь
Одрин. Епархия
Въ Одринъ

Ваше В. Прvподобие,

Долоподписанитя жители / на с. Гьокче бунаръ (ортакьовска околия, / колянопрvклонно припадаме прvдъ Ваше / Високопрvподобие и най-покорно мо- / лимъ за слvдующето: / Селото ни състояще около / (130) сто и тридесетъ къщи чисто бъл- / гари до днесь водими отъ слvпота / бvхме подчинени на Гръцката Патри / яршия а днесь всичкото население / желае и тича въ обятията на род- / ната ни Св. Екзархия, ния като под- / чиненени вvрни слуги на Nегово / Им. Величество Султана и / вvрния му прvстолъ, горvщо желаемъ / и подчинението на родната ни / Екзархия. / Покорно молимъ Ваше / В. Прvподобие да благоволите // и ходатайствувате на надлvжно / то мvсто, като се заповvда на / Гръцкия Димотишкия Владика / да не посещава вече селото ни. / Увvренни въ пълне на ва / шата готовность, че ще приза- / вете (!) надъ насъ Архипастирски / тv Ви молитви и благословии / остаяме съ цалувка на Св. / Ви дvсница. / Ваши О-христv Дух. Чада / с. Гьокче бунаръ 1896 г.

Някога в Сив кладенец е имало и голяма библиотека, препълнена с книги, в която идвали да почерпят познания младежи чак от Ивайловград. До този момент сградата вече не съществува /според очевидци, тя се е помещавала в северното крило на Читалището -  срещу познатия от снимките Хоремаг/, а дали е рухнали или е била съборена можем само да гадаем. Книгите вероятно са разграбени или нехайно изгорени.

Паметник красавец-непоклатим през годините, се издига до църковния зид. Поклон на населението на с. Сив Кладенец пред загиналите в опожарената църква и загиналите във войните – дядо Иван Русков,  убит при завоя на река Черна, Епирска Македония.

Малко след 1950 г. в местност между селата Белополяне и Одринци е била построена голяма погранична застава, която вардела тази част от българската територия. На входа на Сив кладенец пък бил поставен портал с бариера, която играела ролята на пропусквателен пункт. Преминаването на каквито и да е автомобили след него било строго забранено. Въпреки всичко граничарите били спокойни, понеже знаели, че хората в Сив  кладенец били нащрек. В началото на 80-те, когато селото е почти обезлюдяло – 15-20 къщи с по 1 живущ, в селското училище се настанява междинна застава, с по 10 граничари, която подпомага охраната на обезлюдената граница. Цялата статия за заставата на Одринци/Сив Кладенец можете да прочетете ТУК.

Любопитен факт е, че Сив Кладенец е ареал на пеперудата Lycaena ottomanus, която е включена като уязвим в Червена книга на Европейските дневни пеперуди (van Swaay & Warren, 1999: 106).

Екипът на „Забравената България“ изразява искрените си благодарности на Красимир Бабачев, без чиято любезна помощ тази статия нямаше да бъде изпълнена с толкова много интересни детайли. Благодарим и на доц. д-р Георги Митринов за информацията която предостави по отношение на молбата на село Сив кладенец за приобщаване към българската екзархия (https://mitrinov.blogspot.bg/2010/10/90.html).