Кукувица - мястото, където витаят душите

   Поредното самотно родопско селце, за което ще ви разкажем днес, носи благото име Кукувица. В планината е така – в миналото хората не са криели силната си привързаност към земята и природата и са давали интересни  наименования на селищата и местата, които обитавали. 

В България кукувицата е символ на завръщането на пролетта, а за жителите на едноименното селце в миналото – навярно и глътка въздух и възраждаща се надежда след продължителната повече от 6 месеца снежна зима във високата планина. Цели села очаквали настъпването на Гергьовден, когато овчарите и стадата от Беломорието се завръщали в родната планина. Тогава наставал празник. Кукувица не била изключение.

В миналото да бъдеш овчар е било въпрос на престиж. Занаятът се подхващал рано–рано. Едва десет годишни, момченцата започвали да усвояват тънкостите на професията, научавайки най-елементарните действия и постепенно ставали самостоятелни в грижите си за стадото. Години наред трупали опит, а за работата си получавали глави добитък вместо пари. След придобиването на голям брой животни овчарите израствали в кехаи и вече наемали нови овчари, които работели за тях.

Преди балканските войни в Широка лъка, Кукувица, Върбово и съседните махали е имало 120 000 глави добитък. Между 35 и 40 мандри обслужвали района, защото освен животните на едрите скотовъдци, във всяка къща имало между 50 и 200 животни. Сезонните миграции били традиция – от ранна пролет до късна есен стадата пашували в Родопите, а когато пашата в планината свършела, овчарите поемали дългия път към Беломорието, където прекарвали зимата. 

Всяка пролет кукувицата известявала голямото завръщане на овчарите и стадата, а в Кукувица наставал истински празник. Селото оживявало. Детски глъч се носел по обширните поляни, жените шетали припряно, а чановете огласяли цялата околност от Мечо гробе, та чак до Карлъка. Тресяла се планината от живот, но това не продължило дълго.

След балканските войни границите били затворени, а гръцката държава отпускала квота за паша на едва 15 000 глави добитък под претекст, че пасищата намалявали. Малко по-късно били въведени визи за чобаните и миграцията секнала. Неминуемо всичко това се отразило и на поминъка на Кукувица. Малко по малко селото започва да обезлюдява. Хората се изселват, търсейки препитание другаде. Процесът става необратим.

Ако отидете в Кукувица днес, навярно няма да чуете дори кукувицата. Нали казват, че и птиците живеят близо до хората. Ще се насладите на красивите поляни, гледащи към Карлък и Перелик, но те са пусти. Няма звън на чанове. Няма надежда за живот. Каменните скелети на къщите стоят, а тишината е оглушителна. Днес чудното някогашно селце Кукувица е самотно обиталище на души. Навярно там витаят и душите на овчарите, които никога няма да могат да се примирят със съдбата, която са имали…