„Куртдере“ - Грандиозният каньон край Студен кладенец

По течението на река Арда са изградени три големи язовира – Кърджали, Студен кладенец и Ивайловград. Ако ме попитат кой е най-живописният от трите, без колебание ще отвърна, че това е средният – Студен кладенец. Той е сред най-дългите в страната ни, а поради по-специфичния релеф бреговата му ивица изобилства от красиви и уникални по рода си форми – заливи, водопади, вливащи се директно в язовира, острови, пълни с дивеч, скали с гнезда на лешояди, висящи над водата, полуострови и много други. Същински рай за любителите на диви приключения.

Част от южния му бряг е зает от резерват „Вълчи дол“ – неголяма, но много дива територия, създадена с цел опазване на колонията от белоглави лешояди, гнездящи там, както и на десетки растителни и животински видове. Също така, на южния бряг на язовира се намира една от най-големите свободно живеещи популации на елен лопатар в Европа.

В непосредствена близост под язовирната стена на язовира се намира едноименното селце Студен кладенец - уютно разположено, обградено от високи скали от юг и запад и отворено към долината на Арда и уникалния по рода си Дяволски каньон на север и изток. До 1934 г името на селото е било Союбунар.

Вероятно сте се замисляли за произхода на името на язовира и селото. Обикалям из района от повече от десет години и доста пъти съм се чудил откъде идва то. В главата ми се вихриха куп теории – студените води на река Арда, изкопан кладенец за питейна вода в района, някоя местна легенда или предание и какво ли още не. Преди няколко години се заприказвах с местен човек на преклонна възраст, който ми разказа, че „ей там, горе в скалите, има извор, който дори през горещото лято е леденостуден“. Посочи ми с пръст мястото, но сподели, че пътеката била трудно откриваема и ако няма кой да ми я покаже, няма никакъв шанс да я открия.

От тогава са минали поне 4-5 години. Когато съм бил в района, съм се замислял да опитам да намеря извора, но все съм се захващал с нещо друго – я със събиране на минерали, я с фотография на птици. И все съм си казвал „Ще му дойде времето и на студения кладенец“. А то взе, че дойде наистина.

Бе дъждовен следобед. Бях прекарал няколко часа в палатката и вече не ме свърташе. Привечер се „отвори прозорец“ без дъжд за около час. Не се поколебах, въпреки че знаех в каква посока ще поема, знаех колко хлъзгави са камъните, през които ще трябва да премина и съзнавах ясно риска от падане и нараняване. Земята бе подгизнала. Пресякох дългата поляна с рядка дъбова гора. След кратко изкачване се изправих пред огромното каменно поле. Трябваше да го пресека и да стигна до другия му край. Някъде там в скалите личеше нещо като малък пролом, а местоположението му съвпадаше с посоката, която ми бе посочил местният преди години. Мислено подреждах пъзел и търсех липсващите парченца.

Каменното поле ми отне 30 минути. Камъните бяха едри, вулканични, с всевъзможни форми, остри ръбове и с големи празнини между тях, които криеха риск от пропадане, заклещване и куп неприятни неща, които се опитвах да прогоня от мислите си. Опитвах да хвана темпо, да се фокусирам само в нозете си и така да се придвижа до отсрещния край. Схемата проработи – просто не трябваше да спирам и да спазвам един и същ ритъм. В противен случай губех равновесие. Имах не повече от една стотна време след всеки скок да преценя следващия си ход. Ако се забавех, рискувах залюляване и падане. Стараех се да подбирам големи камъни, които нямаше опасност да се преобърнат при скачането ми върху тях. Може би това бе най-правилната стратегия за придвижване през подобен терен.

Пресякох полето и спрях да си поема въздух. Каньонът изглеждаше все по-близо, но сега започваше друго изпитание – къпинак. И с него се справих. Появи се и рекичката, която се губеше под скалите надолу по течението си. Но тук вече виждах кристално чиста вода. Ромоленето й ободри мислите ми.

Навлязох в каньона и ахнах. Интуитивно очаквах да попадна на извора, който търсех. Появата му не закъсня. Само след няколко завоя между гигантските пясъчни скали, които ставаха все по-тесни, се появи той – стара чешма, построена под висока скала. От чучура бликаше ледена вода. Ако този човек не ми бе казал, никога нямаше и да се замисля дори, че тук, в тази вълча територия, се намира първопричината за наименуването на селото и язовира – Студеният кладенец.

Оттук нагоре каньонът се стесни още по-страховито. Същевременно, обаче, изпитвах някакво спокойствие. Сякаш скалите ми предаваха част от своята енергия. Чувствах се защитен. Пътят ми завърши пред голям вир с водопад, след който не бе възможно да се продължи. Не и в тези условия. Не и без алпийска екипировка. В мен остана да трепти приятното чувство, че ще дойда тук отново и ще изследвам красотата и в горната част на каньона.

Заваля. „Прозорецът“ без валеж бе приключил. Трябваше да се връщам в палатката. Настръхвах при мисълта за преминаването през каменното поле.