Места, забравени от Бог: Клепа̀ло

Клепа̀ло. Заинтригувахме се от това малкото селце разположено едва на километър от границата ни с Македония и решихме да наминем попътно след като покорихме връх Тумба.

Пътят до там не ни предложи нищо интересно, асфалтът все още се държеше, въпреки че на места бе изронен и едва ли щеше да издържи след следващия дъждовен сезон.

 Черни дъждовни облаци ни посрещнаха още на входа на селото, предвещавайки голяма буря. Първите капки  постепенно се превърнаха в потоп, който ни принуди да потърсим сушина под навеса на един селски хамбар. След малко повече от час най-после видяхме някаква искрица на надежда, облаците постепенно се разпръснаха под порива на северния вятър и слънцето отново се показа.

Любопитен пес побърза да ни провери.

Докато се стягахме за разходка по билото на планината, към нас се приближи дядо Борис, който някога е бил учител в селото, и ни заговори. Разменихме си няколко приветствия, той като че ли бе по-заинтересован да разбере какви си, що сме и какво дирим тука. Интересът му бе напълно обоснован, навярно имаше подозрения, че сме каналджии които ще прокарват нови маршрути... Разсмяхме се и  му зададохме въпрос, чиито отговорът ни попари:

- Колко хора живеят в селото, дядо? Май сте доста малко?
- Хора има, моето момче, ама човеци вече не останаха...

Дядото въздъхна, погледът му зашари нанякъде и той с огромна доза носталгия започна своя разказ за Клепа̀ло. Историята му се върна назад във времето когато в селото са произвеждали около 45 тона тютюн, а населението е наброявало до 400 души.

Тютюневите плантации се напоявали от водите на две големи изкуствени езера над селото, които в момента са пресушени. Земята която някога е била земеделска, вече не се обработва, и едва тук-там се вижда по някое малко стадо от рогати пасящи по ливадите.

Подаряваме му един пакет с обикновени вафли и го изпровождаме с посланието: "Носи ги на булката да си подсладите живота!".

 Пътят ни отвежда все по-нагоре към обширните поляни над селото и в един момент отнякъде изскача едро овчарско куче, което въпреки големината си се оказва доста дружелюбно.

Този великолепен бял кон ни посрещна малко по-нататък по пътя и предпазливо се отдръпваше всеки път щом го доближавахме.

 Ориентирахме се по картата и хванахме по една просека към граничната бразда и близкото връхче наречено Гробето, недалеч от българо-македонската граница.

Времето бе доста хладно, затова и обувките ни вече бяха подгизнали, попили от дъждовната росата по тревата. В един момент ни стана доста студено, ала въпреки всичко проявихме кураж и не се върнахме назад, а точно обратното - ускорихме крачката колкото се може по-бързо за да се стоплим. Преминахме през вековна гора и едва след около 300 метра излязохме на открита поляна с диви папрати, повечето от които стигаха до гърдите ми и ме възпрепятстваха да продължа. Това беше границата. Стомахът ме преряза затова побързахме да се върнем, джапайки с обувки, по обратния път към селото.

Премръзнали и доста изморени, побързахме да опънем палатки на поляната до църквата, където се чувствахме в безопасност и се заехме с лагерния огън. Топлината му ни отпусна и успяхме криво-ляво да се изсушим и да си приготвим нещо топло за ядене, след което се приготвихме за лягане. Към полунощ времето отново се развали, няколко светкавици прорязаха въздуха и ме събудиха, а шумът от дъждовните капки барабанящи по горнището на палатката ми ме накара да подам глава навън и да се огледам. Бурята бе в разгара си.

Събудих се рано сутрин, леко премръзнал и гладен. Температурите бяха толкова ниски, че направо се учудих как не вали сняг, докато под нас цялата долина бе потънала в сивкаво-бели валма от мъгла.

Влагата до такава степен се бе пропила в мен, че караше крайниците ми да треперят, а тялото въобще отказваше да ме слуша. Прекарах малко време свит на топка докато се съвзема, обух си все още противно мокрите обуща и излязох навън. Разбрали, че времето няма да се промени, набързо си събрахме багажа и слязохме надолу по пътя.

Една баба, която се оказа благоверната на дядо Борис, ни догони по пътя със сетни сили и ни дари с торба орехи като благодарност за вафлите които и бяхме пратили като армаган.

Дъждът през целия обратен път не спря, времето стана и още по-студено. Мъгли обвиха Малашевската планина, а дори в долината на река Струма положението не бе по-различно, въпреки че бяхме с около 750 м на по-ниска надморска височина. Въздъхнахме тъжно. Очевидно този път времето не бе с нас, ала нищо -  оставаме с надеждата за слънце и за по-добри времена за Клепа̀ло и за малцината останали тук истински хора...