Интервюта

Необикновени истории край една изоставена гара

Казват, че най-хубавите истории са тези, които се разказват от случайни хора сблъскали се със самотата. Внезапно обзети от непреодолимата нужда да разкажат за най-интересните моменти от живота си, когато са изпитали несгодите на младостта си, докато са решавали по кой път ще поемат оттук нататък. Съдби, преплитащи се във времето, запомнени и изречени като спомени от изминалите години. Настоящата история се случва по време на пътешествието ми  по  железния път, когато изминавам пеша цялото разстояние от Калотина до Варна следвайки железопътната линия. Спирам се на една малка гара, където прекарвам малко време за да фотографирам това място и да си отпочина от дългия преход. До мен кротко придрямва друг човек, който се пробужда когато свалям раницата от гърба и ме заглежда.

– Накъде си тръгнал, момче? – проявява любопитство възрастният мъж.
– За Варна, ама не с влака, а пеш!
– Ама то далеч, бе! Доста километри са дотам.
– Така е – съгласявам се. – Но и отдалеч съм тръгнал. Преди 18 дни започнах от Калотина и така малко по малко, ей ме тука.
– Брей, ами къде нощуваш?
– На палатка. Нося си я с мен постоянно.
– Браво! А усещаш ли се така някак си по-здрав, по-устойчив, като си тръгнал така да обикаляш из България? – Докато пътувам, не се усеща много, понеже мускулите ми са постоянно натоварени, ама като сваля товара от плещите и усещам голяма сила!
– Браво, браво! Ама защо не тръгна през лятото, ами в тоя студ сега? И слънцето грее, но не е като през лятото.
– Лятото направих друго пътешествие, в което прекосих страната от юг на север, пеш и с каяк по реки и язовири. И това само за 25 дни! През какво ли не преминах, но успях да финиширам.
– Женен ли си бре, момче?
– Не съм! Няколко пъти ме подлъгваха млади моми, ама нищо не стана. В днешно време жените обичат да им се обръща внимание, а кой ще търпи такъв нехранимайко като мене?! Хората, които често пътуват, трудно си намират половинка в живота.
– От мен да знаеш, че жената трябва да ти е хем любима, хем приятел! Че да можеш да делиш с нея и хубавото, и лошото. Жената, момче, трябва да ти е ортак! Ей го на, с моята жена сме заедно от 60 години. Много време е това! И как да се оправиш в живота, ако няма на кого да се довериш. Така, че и ти ще си намериш някоя като теб, дето да обича да е хем свободна, хем да бъде с теб!

Аз съм от Раброво, малко селце край Видин. Израснал съм в немотия в една селска къща. Пари нямахме, изхранвахме се със земеделие. Баща ми, Флоро, бе голям и висок мъж. Силен! Ама нищо не работеше. Обувки нямахме, та сме обували галоши от свинска кожа, за да не ходим боси. Дрехи почти нямахме. Немотия голяма ти казвам… Стъкла по прозорците на къщата нямахме, та сме запушвали дупките, с каквото ни падне, че да не ни духа. Навън вали дъжд, на нас с брат ми ни е студено, та сме се свили като кученца в краката на родителите ни, само и само да усетим някаква топлинка. А през дупките в покрива влизаше вода и капеше право върху нас.

Майка ми тогава му викаше:
– Флоро, покривът капе, ще се простудим!
– Вземи го това корито и си го сложи на главата, та да не ти капе. – отговаряше той троснато. – После ще спре да вали!

Баща ми бе голям човек, който търсеше приключенията, ама не му се удаваше много кърската работа. Отиваме да копаем на царевицата, че то това има по оня край – царевица, картофи и лозе. Баба ми и майка ми копаят като невидели, те си знаят как, нали по цял ден са там, на къра. А баща ми като хване мотиката, та прас-прас, не копае, ами оре! Види му се мъчно, па като я засили оная ми ти мотика у ряката и дотам. Качи се на едно дърво да яде черници и само ни гледа отгоре. После па иде при майстора-ковач, циганина Марин, да се видят и да поприказват. И така му минаваше денят. По едно време го извикаха да служи, защото в казарма не е ходил. Не му се щеше много, затова измисли друго. Взе едно остро желязо и си прободе крака, а връз раната наложи билки и го овърза, уж се е подуло. И така куцукайки отиде да го запишат за войниклъка. Обаче там, като видели раната и му казали: Ей момче, какъв войник ще стане от тебе? Я да си вървиш вкъщи! Зарадвал се баща ми и излязъл от сградата, ама така на стълбите го спрял един офицер, висок, строен. Оказало се, че това е главният доктор на комисията.

– Къде така бе, момче? – запитал го.
– Ми вкъщи ще си ходя! Казаха ми, че с тая рана никакъв войник от мене няма да излезе.
– А! Я, я да видя! Ама това е прясна рана бе, момче. Я се връщай обратно. Ще я третираме и ще я оправим бързо.

И така взели баща ми за войник. Дошла Българо-сръбската война. Търсели доброволци сред войниците, които да участват в окупацията на Сърбия.

– Ама ще плащат ли? – попитал Флоро.
– Ще плащат бе, как! – отговорили му.

Зарадвал се той и отишъл. Тогава никой не мислил за политика, ами в оная беднотия, щом е можело да се изкара някой лев, е добре дошло. Отишъл баща ми да окупира Сърбия, ама нищо лошо не направил, никого не спрял и не убил. Даже ги поздравявал по пътя. Имало сред техните един войник, дето много се хвалел и пъчел с оръжието и гранатите по себе си. Един ден ритнал с крак вратата на една селска къща, в която живеела много хубава сръбска мома и я насилил. Мислел си, че щом е окупатор, той е властта. Оплакала се момата, на когото трябва в нейното село и на другия ден намерили насилника убит, с ръце в джобовете, а оная му работа отрязана и затъкната в устата.

Свършила войната и баща ми пак се прибрал на село. Нямало какво да прави и решил да става търговец. Отишъл в селската бакалия.

– Какъв ще си? – попитали го.
– Търговец – отговорил.
– Добре де, ама опит имаш ли?
– Не!
– Добре. Виж сега. Ще ти дам няколко неща да опиташ, а ти ще следиш какво се търси на пазара и ще въртиш алъш-вериша.

Съгласил се Флоро и много бързо се ориентирал към металните части, с които по-късно зареждал ТКЗС-тата. Провървяло му и отворил магазин. Търговията вървяла повече от добре до момента, в който комунистите решили, че за да има такъв успех, значи върши нещо незаконно срещу държавата. Баща ми има 11 присъди, затова че въртеше успешно търговия, даже и в Белене е лежал. Там ги карали да работят и да копаят царевица. Баща ми обаче, вместо да прекопава, с две движения на мотиката направо я жънел.

– Защо така бе, Флоро? – питал го един негов приятел там.
– Инак после пак ще ме карат да я копая – отвърнал му мъдро.

Лежал по затворите години наред, накрая като се върна беше доста по-слаб, но все тъй жизнен. Доживя до дълбока старост и почина преди година. Възрастният мъж въздъхва дълбоко и очите му се пълнят със сълзи.

– Спомням си как, като бях малък, немските офицери ни караха да берем лайкучка и да я събираме в едни чували, а пък те след това ни подаряваха по една кърпа за глава. Добре, ама по едно време моята нещо се изцапа, та отивам на реката да я изпера. Както я търкам и тя изведнъж се разпадна. Била от хартия! Смятай ти колко билки сме набрали за едно парче хартия! Инак нашето лозе е на границата ни със Сърбия. Една крачка да направиш и си там. По едно време, докато го прекопавах, ми се доходи по малка нужда и аз, разбираш ли, за да не цапам нашата българска земя, минавам в сръбско и там си върша работата. Та така! А, ето го и влака, чувам, че идва.

– До нови срещи, момче! – махва ми непознатият и с мъка се изправя.

Проследявам го  с поглед докато се качва на влака и се отдавам на размисли. Този непознат човек ми бе разказал една толкова лична история, която дълго време щеше да се върти в съзнанието ми. Сякаш знаеше, че  ще бъде записана и споделена с повече хора, които да оценят силната личност на Флоро преминала през какви ли не кръговрати, но успяла да извърви своя път в живота.

Нейде далеч се чува свирката на влака. Време е да тръгвам.

 

Вилиан

Казвам се Вилиан Стефанов и съм роден в град Смолян. Обичам фотографията и пътешествията из родината по не толкова известни кътчета.

Добави коментар

Натисни тук за да коментираш

Купи книгите от поредицата:

book
За поръчки само по email на: [email protected]
Do NOT follow this link or you will be banned from the site! /* ]]> */