Нестинарският събор в село Българи (продължение)

    В село Българи течеше трескава подготовка за посрещането на нестинарите. В центъра бе струпан огромен куп с дъбови дърва, който съвсем скоро щеше да бъде обгърнат в пламъци. Заваля внезапно и типично по пролетно. Проливен дъжд, който прогони всичко живо. Чак се чудехме къде се скри толкова много народ. Не продължи дълго. След дъжда захладня по един особено приятен начин, който ти припомня, че колкото и да си близо до морето, все пак си в планината. Наметнахме по някоя горна дреха и излязохме навън. Най-старият нестинар запали огъня. Едрите дъбови дърва започнаха да пукат и да се кривят в изпепеляващата горещина. Падна мрак. Странност витаеше във въздуха – напрегнато очакване, пробождане под лъжичката, изгарящо любопитство какво ще бъде само след броени мигове.

    И ето я… В далечината се чу тежката, монотонна мелодия на джура гайдата и тъпана. Настръхнахме. Идеха. Нестинарите. Бяха изнесли иконата на Св. Св. Константин и Елена от „конака“ и се приближаваха към събралото се множество и огъня. Тогава имах усещането, че сякаш летят бавно към нас. Тъпанът отекваше в слепоочията ни. А мелодията на гайдата подсилваше призрачността  и вечността на момента. Дойдоха няколко нестинари – мъже и жени, млади и стари. Имах усещането, че преминавам в нов етап от живота ми, че получавам някакво ново, особено голямо познание.

   Разстлаха жаравата от изгорелите дъбове. Затанцуваха. Сякаш жар и пот размениха местата си – горещи въглени се носеха и свистяха над земята, а тежката пот от челата нестинарски падаше и съскаше люто при съприкосновението си с огъня. Танцуваха, а ние бяхме омагьосани. Не зная колко точно продължи всичко, но усещането ми бе за вечност. Вечност, която не съм сигурен дали исках да свърши или да ме погълне. Земята, също като нас, бе като изпаднала в транс. Странните вибрации продължаваха да резонират в съзнанията на всички около мен.

   След полунощ всичко затихна. Заспали сме. Спали сме до късно. Събуди ни насъбралото се в центъра множество. Бяха обградили някого. Имаше чужденци, камери, фотоапарати, суматоха. На едно столче в средата бе седнал възрастен мъж, който разказваше за нестинарството пред камерите. Като по чудо успяхме да се доберем от вътрешната страна на кръга и се приближихме до човека. Запознахме се. Казваше се дядо Ральо Даскалов. Бе достолепен мъж на възраст над 85 години, но с ум като бръснач, пощаден от годините. Не си спомням дали бе от село Българи или от някое от съседните нестинарски селца, но знаеше всичко за древния обред.

   Разказа ни неща, от които косите ни настръхнаха. Но и преобърнаха представите ни за съвременното нестинарство. В миналото в Странджа имало няколко нестинарски села –  Кости, Българи, Бродилово, Кондолово, Граматиково и Сливарово. Но най-първите разсадници на този обичай били Бродилово и Кости. Някогашните жители на Българи уверявали, че нестинарството те са възприели именно от двете села. Праотците на тия две села някога живеели в изчезналото село Припори (Припор, Три брода) на р. Велека – 4-5 км. по-нагоре от Кости и Бродилово.

   Последната истинска нестинарка се казвала баба Злата. Дядо Ральо спомена за роднинска връзка с нея, но времето е заличило спомените ми в дълбочина и не мога да кажа каква точно е била тя. Но след нейната кончина вече нямало истински нестинари. Всичко, което се правело, било комерсиално и с цел да се  съхрани обичаят. „Но това не е съхранение.“ - натърти дядото – „Това е изкривяване на действителността. Запомнете от дяда ви, нестинарството седи и чака в земята. Ще се върне един ден, просто чака правилните хора, които да го поемат. И ще се възроди отново в истинския му вид.“

   „Съществен елемент в религиозната мисъл на нестинарите е вярата, че те могат да бъдат обхванати от духа на патрона си в деня на празника, за да играят и пророкуват. Нестинарят вижда и чувства светеца. Той го моли да му дойде на помощ. Очаква неговото покровителство при играта в огъня и знае, че светецът „угася” огъня пред неговите стъпки. Чувства се оръдие на неговата воля и е ощастливен от неговата милост.

   Главният нестинар добива авторитет на боговдъхновен жрец. Той не се преструва, а наистина долавя гласа на светеца. Вижда образа му и преживява състояние на  афектация и божествено присъствие. Нестинарят прави за всичко отговорен светеца си, за своите предричания и за ненаранимостта си в огъня. Уверява, че вижда духом св. Костадина, св. Илия, св. Марина, че той иде на гости и сяда край него. Играе в огъня, защото светецът го е накарал. Светецът идва на помощ и закрила и за прокоби, когато го извика с „Ела ми на помощ, Свети Костадине!”

   Обхванатите от нестинарския транс жени пребледняват, изпадат в трепетно състояние и заемат място около огъня. Започват танц около огнения харман и най-екзалтираните хващат икона и се впускат в жаравата. Минаването през огъня бива бавно „сурнене” (влачене на крака) или бързо преминаване. Главната нестинарка, при играта в огъня или когато минава край него, предрича бъдещето на селото и на отделни лица, както и бъдещи премеждия. Една година, спомня си дядо Ральо, една от нестинарките изпусна т.нар. „опашата икона“ в огъня. Иконата, обаче, така и не пострада от горещите въглени. Някаква сила свише я пазеше!“

    Разказите на дядото са толкова пленяващи, че не сме усетили кога е подминало пладне. Насъбралото се множество сякаш бе започнало да се разотива. Журналистите бяха свършили работата си, останалите - насядали под сенките на дърветата. Горещ ден беше днешният. Останали бяхме почти сами около дядо Ральо. „Не е шега работа това, нестинарството, деца! От мен го запомнете!“ – поуморен привърши той. „Спомням си, съвсем малък бях, из селото се разнесе мълва, че една от нестинарките започнала да изстива. „Как така да изстива, дядо?“ – подехме го вкупом. „Ами, хубаво. Седмица преди Деня крайниците им стават лед-студени, като болни лягат. Не ядат, не пият, не чувстват нищо, само бълнуват… Тази жена – млада нестинарка, се бе омъжила неотдавна. Мъжът и пиеше, обаче.  Неверник беше. Реши да я завърже в една от одаите и да я държи заключена, докато мине празникът. Да, ама не беше познал завалията – жената буйства, буйства, накрая полудя и след три дена почина. Защото не й беше позволил да танцува в огъня. Затова ви казвам, не е шега работа това и не е за всеки!“

    Дядо Ральо се изправи бавно, подпирайки се на липовото си бастунче. Пожела ни здраве и заръча: „Ако идвате догодина, да ми се обадите. Не знам дали ще съм жив, но ако Господ е отредил, може да се видим отново!“ Взе столчето си и бавно се отдалечи…

    Събрахме багажа си. Дошло бе време да потегляме. Бе горещ юнски ден. В следващите лета отново исках да посетя нестинарския събор. Но все нещо се объркваше. Не успях да видя отново и дядо Ральо, който, оказа се, починал няколко години след това. Думите му, обаче, оставиха изключително ярка диря в съзнанието ми. Може би добрият старец искаше да запазя силния спомен за нестинарите и емоцията от единствения ми допир с тях. Вероятно, след като знаех истината, следваща среща би била разочароваща за мен.

    Така продължавам и до ден-днешен – с вярата, че не е далеч времето, когато нестинарството ще открие своите нови приемници!