През тунелите над Тъженското ждрело

Престоят ни в село Тъжа бе кратковременен, колкото да попитаме за пътя към ждрелото, ала в същото време ни даде представа за състоянието на малките населени места в района. С преобладаващо циганско население и западнала инфраструктура, въпреки всичко селцето бе изходна точка за красивото ждрело, в което река Тъжа се виеше в продължение на километри.

В първия момент тръгнахме по коларски път, който според картата би трябвало да ни изведе най-близо до каньона, ала само след километър ни стана ясно, че пътят отдавна не е бил използван и най-вероятно ще ни "забие" неприятно на място, откъдето тръгването ни би било крайно затруднено. Сменихме посоката и съвсем скоро се оказахме в другия край на селото, откъдето право нагоре, по тръбите на водната помпена станция, стигнахме до малък водоизточник, в който се събираше питейна вода от реката.

Прекарахме няколко минутки в съзерцание на панорамната гледка, която се откриваше към ждрелото и въздъхнахме от тоновете красота. Бе късна есен и гората бе залята с палитра от цветове.

Докато наблюдавахме и цъкахме с език към нас се приближиха няколко човека облечени в работни облекла.

- Здравейте момчета - поздрави ни единият от тях - Елате с мен, ще ви заведа на едно специално място.

Спогледахме се и без да му мислим много последвахме групата, нагоре по една козя пътечка. Съвсем след мъничко стигнахме до тунел, който бе препречен с желязна врата с катинар.

- Този тунел е бил прокопаван с динамит и кирки по царско време - каза началникът на групата - За да може по-бързо да минават войските през Стара планина. Има още няколко такива, но всички са заключени. Няма осветление, така че пазете главите, за да не излезете с по някоя и друга цицина.

Засмяхме се и го послушахме. Тунелът бе дълъг около 300 метра, на места огромни късове скала се подаваха от стената и опасността от нараняване бе реална.

Едва излезли от тунела пред нас се показа уникална панорамна гледка към долината, реката и преливащите цветове на дърветата. Пътят на места бе доста утъпкан, минахме покрай няколко скални свлачища и през още два тунела, от който най-дълъг бе последният - около километър и половина.

Да се чуди човек как преди повече от век са били способни да прокопаят тази дължина, докато в днешно време всичко си остава само на приказки и чертежи.

Пътят се виеше живописно над ждрелото, откривайки ни поредица от красиви картини.

След малко повече от час и половина път се спряхме до голям водопад, който по-надолу се вливаше в реката.

Прекосихме още един вече по-къс тунел и стигнахме до водна станция, след която преминаването бе непосилно. Каньонът се стесняваше, нямаше път, и единствената възможност бе да преминем по вода с каяци, с които в момента не разполагахме.

Благодарихме на водачите си за страхотното прекарване и поехме назад към селото. Обратният път не ни измори, а напротив, направи ни по-силни, природните картини, на които ставахме свидетели, ни заредиха и си обещахме един ден да се върнем и да се пуснем по цялото протежение на ждрелото.