Пътуване в луната на големите дъждове

Не ме сдържаше. Ходеше ми се нанякъде. Съвсем наскоро бях чул, че имало тракийско светилище край село Побит Камък. Зъбчатите колела в главата ми затракаха и веднага започнах да чертая план – какво ще посетя, къде ще спя... До края на деня вече имах работен вариант на маршрута си.

Не ме притесняваше нито дъждът, нито станалите модерни напоследък кодове за опасност от вятър, валежи и гръмотевични бури. Багажът бе събран, като не пропуснах да взема почти всичко важно. Този път бях с кола и нямаше да ми се налага да влача всичко това на гърба си или да чакам на стоп.

ДЕН ПЪРВИ
В ранното утро потеглих в посока Ковачевица. Селото е разположено в поречието на река Канина (Кървавата река). От запад, север и изток е оградено с високи ридове, част от рида Дъбраш.

Възникването на село Ковачевица е свързано с насилието, на което е подложено българското население от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623 - 1625 г. и по-късно през 1656 г., когато българите, нежелаещи да приемат исляма, напускат домовете, изоставят имотите си и близките си, и намират спасение и приют в по-високите и непристъпни части на планините. Изобилието на питейна вода в землището на село Ковачевица, обширните пасища, мекият климат и откъснатостта от набезите на турците благоприятстват заселването на бежанците.

Първоначално възникват отделни махали, образувани на родова основа. Махалите в землището се групират в близост до извора (сега наричан “Циганчица”), където живеел ковачът Марко – преселник от близкото село Рибново.

За името на с. Ковачевица съществува следното предание: След смъртта на изкусния ковач и дюлгерин Марко, жена му Гина поема съдбините на осиротялото семейство. Когато близки и познати от околните селища отивали при нея, казвали: “Отиваме до Ковачевица”, т. е. до жената на ковача. Така в течение на времето се утвърдило името на махалата, около която по-късно се групирали всички околни махали.

През петдесетте години на ХХ век Ковачевица е засегната от силни миграционни процеси. Масовото изселване главно към Велинград, Батак, Пазарджик и други краища на страната довежда до изоставяне на много от прекрасните ковачевски къщи, които бавно започват да се рушат.

През 1977 г. Ковачевица е обявена за исторически и архитектурен резерват. Това, както и популярността на селото, идваща от заснетите в него филми, довежда в селото хора, които закупуват и възстановяват изоставени къщи и така селото е спасено от разруха.

Никой не би отрекъл, че днес в селото показността, снобизмът и комерсиалността преобладават, но ако човек успее да се абстрахира от това, определено има какво да види и може да си почине добре сред природата.

Пътуването до Ковачевица мина почти неусетно. Пътят се вие през селата Дебрен и Гърмен, а веднага след тях следва една доста голяма махала с етническо ромско население, която не присъства на нито една карта на България. А в самата махала по моя преценка има над 100 къщи от двете страни на шосето. През деня гледката е доста интересна. Малките циганчета се бият, катерят се по дърветата, целят колите със сливи, а бездомните кучета лежат лениво по асфалта, без да се притесняват, че колите може да ги блъснат.

Село Лещен много прилича на Ковачевица. Намира се преди Горно Дряново, но особено впечатление за това място ми направиха панелните туристи, джиповете и показността, които идват в повече за тази малка територия, на която е разположено селцето.
Следващото интересно село по тесния, изкачващ се към Ковачевица, път е Горно Дряново. Странно е, че между Долно и Горно Дряново има над 26 км разстояние, но хората са ги нарекли така, сякаш са две съседни села.

Интересно е да се отиде в Горно Дряново, когато е пазарен ден. Поради стръмния терен, на който е построено селото, има само една улица, която играе ролята на главна, но не е по-широка от 5 метра. Две коли се разминават трудно, да не говорим, ако трябва да мине автобус. В пазарен ден цялото село е на тази въпросна улица. Там са кафенетата (силно казано), магазините за хранителни стоки, железарските магазини, които в селото са в изобилие, както и други дюкянчета. Отделно от това на самия път има наредени сергии и походни легла, на които хората продават ли, продават... Първият път, когато видях това нещо, се почувствах като в Индия или Пакистан... Децата махат на минаващите коли, сякаш за пръв път виждат подобно нещо. След Горно Дряново пътят продължава още 5 км и се достига до Ковачевица.

Селото е приятно за разходка. Хората са се погрижили да изглежда добре. Има и места за хранене и настаняване. След кратка разходка вниманието ми бе привлечено от голяма табела с карта на екопътеките в района. Повечето от тях ми бяха познати – имаше маршрути между съседните села, както и такива, водещи към връх Беслет и град Сърница на язовир Доспат. Дотук добре, но единствените табели бяха тези в центъра на селото. Така не се прави туризъм, хора! Не може да разчитате, че човек, дошъл за пръв път в селото, би намерил каквото и да било без туристическа маркировка. Районът е див, а теренът – силно пресечен. Ако човек няма GPS и не е свикнал с планинския релеф, изгубването му е гарантирано. А тези, които надценяват себе си, не са малко. Местните не винаги са компетентни в даването на точни указания и напътствия относно даден маршрут. В това съм се уверил неведнъж. Те просто не познават околностите на населеното място, в което живеят.

Реших да си направя експеримент и се запътих към така популярната напоследък местност Сини вир, на река Канина, северозападно от селото. Знаех, че на разстояние от почти 5 км табелите са две – тази в центъра на селото, за която споменах, и още една, едва видима, поставена там, където от асфалтовия път се отклонява стръмна пътечка надолу към реката. В справочниците навсякъде пише, че разстоянието се изминава за час. Няма такова нещо. Нужно е доста повече време. Явно “писателите” на брошури по проекти бързат да усвояват пари и в бързината си преписват, каквото видят.

Не слезнах до Сини вир. Ядосах се. Предпочетох да се връщам към селото.
Пътят се спускаше стръмно към долината на река Канина, когато на ляв завой забелязах малка табелка в храсталаците. Спрях и слязох да се огледам. Оказа се, че през 2008 г. в каньона открили интересна пещера.

Не се зачудих нито за миг. Взех си каската и раницата с въжета и инвентар и запрепусках надолу по тясната и стръмна пътека. В дъното на каньона под мен с грохот се изливаше водата на Канина. 15 минути спускане ми бяха нужни, за да стигна до входа на пещерата. Името ù е Ризова дупка и се намира в местността Еремиева скала, на левия склон над реката. Уникална е с това, че не е образувана от действието на течаща вода, а от разместване на тектонните плочи. Представлява голяма пропаст с вход и изход – цепнатината между скалите е с дълбочина 15 метра, ширина – 2 метра и дължина около 20 метра. Пълна е с прилепи.

През 2008 г., когато са я открили, са изградили дървена стълба, която към настоящия момент обаче е изгнила. Предпочетох да не ù се доверявам и с един бърз рапел се озовах на дъното ù. В нея човек може да почувства колко малък е всъщност. На прилепите не им се понрави присъствието ми и започнаха да кръжат нервно около светлината на челника. Бяха над 20. Явно скоро никой не ги бе безпокоил.

От средата на тавана се бе откъртил огромен скален блок и се бе сгромолясал на пода. Може би тежеше над 2 тона.

Престоят ми вътре бе около 40 минути. Събрах инвентара и потеглих обратно по пътеката. Нагоре пролях доста пот. Направи ми впечатление, че пътечката свършва до входа на пещерата. По-надолу няма път. Скалите стават отвесни и явно тази част на каньона е наистина непроходима. До реката имаше над 40 метра.

Върнах се до колата. Посрещнаха ме едри капки дъжд, задаващи се като черна стена от Славянка. Вече бе обхванала половината от долината на Места. Гоце Делчев не се виждаше. Давеше се.

В мен се появи идеята да отида до Огняново и да си направя минерална баня в басейнчето под сипещия се дъжд.
След има – няма 20 минути бях там. Накрая на Огняново, над всички хотели, знам тесен път, който води до две мира – басейнчета с шестоъгълна форма. Там всъщност са самите извори (извор Мирото), които захранват разположените по-долу покрай реката басейни на хотелските комплекси.

Дъждът продължаваше да си вали, но хладът му не се усещаше в горещите извори. Водата е с температура 42 градуса. 40-минутната баня ми подейства превъзходно.

Събрал сили за нови приключения, поех по обратния път, като се отбих до древния римски град Никополис ад Нестум, който се намира на самото шосе, до село Гърмен.

Градът е основан през 106 година от император Траян на мястото на тракийското селище Александрополис. В буквален превод Никополис ад Нестум означава град на победата, разположен на река Места. Никополис ад Нестум е безценно съкровище, защото е един от малкото запазени антични градове в България и единствен на територията на Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Днес той е обявен за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието. Площта, на която се е простирал, е била 14 кв. км.

Жалко, че днес не се полагат нужните грижи за опазването му. Величието му е скрито от бурени и трънаци. Метална мрежа с камери го отделя от пътя. А за да открие човек някой екскурзовод, трябва най-малкото да отиде до Гоце Делчев.

Пътят ми продължи в посока град Доспат. Колкото по на изток се движех, толкова дъждът по се усилваше. В Доспат спря за момент и се обнадеждих, че ще мога да спя на палатка някъде около язовира. Но докато бях в магазина, за да си купя някои необходими неща, откъм Сърница се зададе отново онази черна стена от дъжд, която разби надеждите ми.

Беше 18 часа. Тръгнах скоростно в посока Сърница, доколкото го позволяваше “асфалтовият” път от Доспат. Първите 6 км бяха ад. Кара се само на първа и в краен случай на втора скорост. Дупките са с дълбочина от 20 до 40 см и не е сигурно, ако колата ви падне в някоя от тях, дали ще може да излезе. В момента на преминаване от област Смолян към област Пазарджик обаче картинката се променя драстично. Пътят става по-широк, а дупки почти няма. До Сърница се кара нормално със скорост 60 – 70 км/час.

Сърница е получила името си около 1940 година заради десетките стада от сърни, които пасели около градчето, а селището е създадено през 1860 г. Първият заселник бил чобанинът Шабан и почти столетие селището носело неговото име - Шабанлии.
Още 16 км на северозапад от Сърница се намираше целта ми – село Побит камък.
Дъждът вече бе доста сериозен. Реките бяха придошли и иначе спокойната река Доспат сега беше дива и кална река, повличаща каквото ù се изпречи. Бе сигурно, че няма да има възможност да нощувам тук, затова ускорих ход, за да мога да видя светилището преди мръкване.

Побит камък се намира на 30 км южно от Велинград, в приказната долина на река Доспат. Съществува от 1978 година. Носи името си от побита скала в ливадите на местността “Азмако”, с височина около 4 метра. Има предположения, че скалата е менхир или езически идол на Богинята Майка, издигнат от древните траки. Археологичният термин “менхир” иде от бретонски език и означава “висок камък”.

Има сведения, че около селото се заселили 8 поселения на племената беси. Те издигнали най-високия менхир на Балканите и редица скални светилища в района. По късно по тези места се заселват и славяни, които оставят ярка следа в гена, обичаите и фолклора на месното население.

Самият побит камък е един от двата менхира в България. Другият е при село Овчарово. Висок е 4 метра, а диаметърът му е 2,50 м. Поставен е в средата на огромна поляна, може би над 15 дка, като в близост няма скали. Издялан е от гнайс във формата на фалос и е преместен на сегашното си място.

В България има открити много долмени – основно в Сакар и по-малко в Източните Родопи и Странджа. Някои от тях вече са разрушени поради добив на камъни от открити кариери.

Но с две думи – долмените са много на брой, докато менхирите са нещо наистина уникално и рядко за нашите земи. Сандалите ми джвакаха в мократа ливада. Вече бях затънал почти до глезените в желанието си да снимам този феномен, преди да се стъмни. И наистина се получиха доста добри снимки. Не ми пречеше нито дъждът, нито студът. Бях във възторг, че успях да открия “побития” камък, преди да си тръгна, изгонен от дъжда.

Парното в колата работеше, а аз пътувах към хижа Тешел, където бях направил резервация малко по-рано. Стори ми се разумен вариант с оглед на лошото време. Можеше да преспя на палатка, но нямаше да ми е комфортно, а и най-много да хвана настинка.

В Тешел ме посрещнаха наистина прекрасно. Хижата бе ремонтирана наскоро, като условията в нея бяха направо хотелски. Нови стаи и бани с прекрасно обзавеждане.

Вечерта имах щастието да се запозная с весела група от Велико Търново – четирима човека, които бяха обикаляли около седмица из Родопите и си тръгваха на следващия ден. Поразговорихме се и обменихме идеи за бъдещи маршрути и пътувания, след което се оттеглих на заслужена почивка. Бях изпълнил плана си за изминалия ден.

ДЕН ВТОРИ
Сутрешното слънце по нищо не напомняше за валежите от изминалите дни. Изглеждаше, че денят ще е добър за разходки.
След закуската, която се състоеше от корнфлейкс и мляко, потеглих в посока село Ягодина.
На около 3 км след ВЕЦ Тешел в Буйновската река се влива малка рекичка – Хайдушки дол. Сега обаче не беше никак малка след продължителните валежи. Самата Буйновска река също бе доста голяма, а водата ù – ледена.

Преди няколко години тук бе прокарана Южнородопската екопътека, която започва от устието на Хайдушки дол в Буйновска река, между Ягодина, Борино и Чала. Маршрутът ù обхваща долините на три реки и ридовете между тях, в район с надморска височина от 900 до 1400 м. Състои се от няколко етапа с обща дължина 18,5 км. Тук са разположени четири водопада, най-високият от които е почти 20 м.

Наложи се да се оглеждам доста по брега, докато намеря подходящо място за прекосяване на буйната река, защото началният мост явно бе отнесен при някое от предишните прииждания на реката. Раницата ми бе на гърба и бавно и предпазливо, опипвайки дъното, пресякох реката. Водите ù наистина бяха ледени. За две – три минути краката ми се вкочаниха.

Преминах на другия бряг и се огледах. Отдавна никой не бе минавал срещу течението на Хайдушки дол и едноименното ждрело.
Хайдушки дол е сред най-непристъпните и красиви каньони в Родопите, спокойно може да се съревновава с Буйновското и Триградското ждрело. По отвесните му бели стени, извисяващи се на над 100 метра над реката, расте черен бор. Той придава особено обаяние на това страховито място. Но главната забележителност тук е скалният феномен Дяволски мост. Той представлява скала, която свързва двата напълно отвесни склона на реката.

Поради ледената вода и хлъзгавите скали обаче в един момент реших да се откажа от навлизането в каньона. Прецених, че ще е по-разумно да дойда, когато водата е по-малко, а скалите по-сухи. Върнах се в изходната си точка, където направих кратка почивка.

Явно луната на големите дъждове се оказа благосклонна към мен и пътешествието ми, защото се завърнах жив и здрав. Но това наистина не бе най-подходящото време за приключения в дивата пустош. Трябва да се научим да ценим и уважаваме законите на Майката Природа!