Речен лабиринт (ДЕН 23)

След такава буря ми е доста трудно да се измъкна от удобния креват и да стана. Схванал съм се и главата ми се върти. Не стига това, ами и снощният силен вятър е разпилял екипировката ми във всевъзможни посоки. Виждам спасителната жилетка да се поклаща на един лонгозов клон, встрани от нея полузарито в пясъка се показва греблото, а от другата ми страна, противоположната, откривам раницата си, която въпреки дъжда е запазила сухо цялото ѝ съдържание.

Сутринта ми се струва някакси странна – за пръв път слънцето не посмява да се покаже иззад лавината от бели облаци, крие се и подлага на тест търпението ми. Хладно ми е и нямам търпение да се стопля под лъчите му, но скоро ми става ясно, че това няма да се случи скоро и не губя повече време. Няма как, ще трябва да плавам с навлажнен каяк. Единственото, което ме успокоява, е, че вече съм доста близо до крайната си цел и мога да си позволя кратко размотаване. Докато се въртя като умопобъркан край речния бряг, найпосле първият слънчев лъч си пробива път и ме огрява, давайки ми доста надежда, че може би днес ще се порадвам на хубаво време.

Натоварвам екипировката си в каяка и се спускам във водата. За моя голяма радост течението е толкова силно, че няма никакъв смисъл да греба. Преминавам през тесни речни долини, заобиколен съм от ронливи скали, край които са свили гнезда малки птички. Иззад един завой попадам на изненадващо препятствие – голямо дърво е паднало и е препречило надлъжно цялото речно корито. Чудя се как да постъпя – досега съм се справял успешно с бентове и прегради, но такова чудо за пръв път ми се случва. Доближавам се предпазливо и допирам левия борд напречно в дънера му, премятам единия крак и стъпвам на него.

Дървото се огъва леко, но поема тежестта ми, поради което преценявам, че ще мога да се покача на него и да издърпам каяка си от другата му страна. Напъвам се, нужна е наистина голяма концентрация и физическа сила. С лявата ръка съм се хванал за един клон, а с дясната, която е и доста по-силна, съм хванал здраво дръжката на борда и се напъвам зверски, за да издърпам 40-килограмовата тежко натоварена лодка.

Дотук се справям добре, ръцете ми се уморяват, но не спирам и ето че вече съм го покачил наполовина върху тънкия дънер. В този момент осъзнавам, че съм направил грешка, защото допълнителното тегло потапя дървото и клонът, за който съм се хванал, се прекършва с грозен тъп звук. Цопвам във водата и засядам между потопените дървесни клони, опитвам се да изляза и се хващам панически за друг клон, но това прави положението ми още по-лошо – дървото се завърта върху ми и ме затиска. Давя се!

Осъзнавам го в момента, в който се усещам, че не мога да изляза на повърхността и да си поема дъх, притиснат от клони и дървесни отломки. Оказвам се приклещен. Задържам останалия в дробовете ми въздух и се размърдвам, без да постигна какъвто и да е ефект. Изглежда, че съм се оплел здравата и ситуацията не изглежда никак добра, но не мога да се предам. Не и сега, не и толкова близо до финала!

Липсата на въздух ме изтощава, натрупаният въглероден диоксид ме прави ленив и забавя реакциите ми, но някъде дълбоко вътре в себе си зная, че ако сега не се измъкна, ще се превърна в поредната жертва на реката. Намирам опора под себе си и с ръце се опитвам да избутам дънера встрани, но силите ми са недостатъчни, правя два опита и се предавам почти безжизнен. Трудно ми е да мисля, трудно ми е да се движа, дори и под вода течението ме блъска, без да ми даде кой знае какъв шанс. В моменти като този човек премисля много неща, дава си сметка за постигнатото, за пропиляното и понякога съжалява, че не е могъл да направи повече. За себе си, за другите, за семейството, за голямата любов и голямото разочарование.

Животът е низ от събития. Често пъти те уж са привидно хаотични, ала все някога разбираме, че са взаимосвързани – едното винаги е продължение на другото, резултат от нашите реакции и отношения. И тук, на прага на смъртта, аз премислям, отброявам секундите и се чудя колко ли още ми остава, толкова далеч от близки и приятели, познати и доброжелатели... и получавам право на избор, право на живот...

Сякаш нечия невидима ръка ме побутва и ме вади от летаргията ми, инстинктивно се хващам за тънкия дънер и с кански подводен вик, с който издишам останалия в дробовете ми въздух, го премествам така, че да мога да подам глава на повърхността и да си взема голяма глътка въздух. Приливът на кислород подобрява мисленето ми и съвсем скоро успявам напълно да се измъкна от подводния капан и да изляза изтощен на брега. Чувствам се жив. Чувствам се пречистен. Вдишвам на големи порции от чистия въздух и се наслаждавам на слънчевите лъчи. Никога преди това не съм усещал по такъв начин живота, изглежда, че не съм го оценявал така както трябва, но след отминалата случка вече имам база за сравнение и ми харесва повече от всякога, че съществувам.

Надолу реката е препречена от още няколко подобни бента, вече имам чувството, че някой съвсем целенасочено е решил да си прави мостчета над водата. Преминавам ги отстрани, където все пак откривам дупки, през които да се промуша и да продължа. Това, което ме стъписва обаче, не са природните препятствия, а човешките. Попадам на грозна гледка – пътят ми по реката е препречен от 15-метров бент от боклуци. Като казвам боклуци, имам предвид всякакви неща, изхвърлени от човека, като започна от дрехи, лекарства, детски играчки, та чак до автомобилни гуми и пластмасови бутилки. Картинката е потресаваща!

За да премина през това поле на нечистотията, трябва да газя в замърсената вода, като се забивам като таран в купчината и съвсем бавно се изтласквам напред. Имам чувството, че съм като един от онези ледоразбивачи, които със сила си пробиват път през ледовете на Северния полюс. Напъвам се, за да се избутам напред, разчиствам си, доколкото мога, пътя с греблото, бъркам във водата, за да се хвана за някой подводен дънер и да лавирам, но напредъкът ми е потресаващо бавен. След почти час в изтощителна битка с човешката култура най-после се оказвам от другата му страна, а през канала, който правя след преминаването си, бавно започват да се отделят отпадъци и да плават по течението до следващото място, където да се затлачат. Ругая цялата тази немарливост и липсата на елементарно възпитание, но най-много ме е яд, че явно на отговорните хора не им пука, щом като могат да допуснат подобно нещо.

Завой след завой, по-надолу по реката преминавам през още 4 подобни бента, които са доста по-малки и по-лесни за преодоляване. След Козар Белене попадам на рибар и му споделям за преживяванията си.

– Толкова много боклуци има по тая река. Никой ли не я чисти?

– Знам – отговаря ми простичко. – Никой не го интересува. Ама като се затлачи реката, всеки търси държавата за помощ и пари.

Следват постоянни лабиринти, в които затлачилите се дървета ми преграждат пътя, лавирам, за да ги премина, убивам скоростта, за да избегна острите им клони, греба и се въртя с каяка по бързеите, все едно участвам в състезание. Всеки път, щом преминавам край дърво и го закачам с греблото, отгоре ми моментално се посипват поне десетина дървесни паяка, които запълзяват по тялото ми и ме дразнят. Чеша се като подивял, но гледам да остана концентриран, за да нямам други неприятни случки.

В ранния следобед съм на що-годе цивилизовано място – село Трънчовица – родното място на Григор Вачков. Разхождам се напред-назад, вече няма смисъл да бързам, така или иначе имам още няколко дни пътуване и искам да попия максимално от атмосферата на местенцата, край които преминавам. В селото е доста спокойно, заговарям се с местните, но без да бъда нахален и да ги безпокоя. Тук хората са любезни, но любопитни, разпитват ме откъде съм и какво правя по тия места и аз се впускам в разкази. Когато приключвам, вече се смрачава, слушателите ми са останали със зяпнали усти и не смеят да ме прекъснат, а изглежда, че и аз съм се увлякъл, тръгвам си по тъмно и си светя с челника по пътя към реката. Тази нощ лагерувам край село Бацова махала, но мислите ми се реят на километри напред.