Шешкинград - изоставеното миньорско селище, за което едва ли сте чували

Шешкинград е малко миньорско селище, разположено нависоко в Твърдишкия Балкан. Построено е навремето, за да приюти трудещите се в близкия рудник миньори. Градчето е наречено на името на крепостта Шешкинград, намираща се под хижа Чумерна и едноименния връх, от който се открива невероятно красива гледка към Балкана. Красота, на която аз самият исках да се насладя, затова не му мислих много – набързо стегнах раницата, взех само най-необходимото и потеглих с влака към Твърдица. 

Твърдица ми бе позната и от преди – няколко години по-рано, докато прекосявах България от запад на изток, следвайки ЖП линията се отбих до гарата, за да я заснема и поговоря с началника. Оттогава все ми се искаше да се върна някой ден и да разгледам града по-обстойно. За нещастие късното ми пристигане опропасти замислената обиколка и ме принуди да оставя бързо града зад себе си, поемайки по горски път над него. Гората тук не беше в най-доброто си състояние. Склонът от лявата ми страна бе прочистен, но от земята все още се подаваха част от дънерите на изсечените дървета, забодени като паметни плочи на вече открилата се гигантска поляна. „Истинско престъпление!“ възмутих се не на шега и наострих уши. Нейде пред мен се чуваше ревът на моторна резачка, пореща дървесината. Двеста метра по-нататък едва не се сблъсках с товарен кон, влачещ дървени трупи, които горкото животно едва дърпаше по потъналия в кал и прорязан от коловози горски път. Някъде навътре в леса се чуваха гласове и подсвирквания, но човешки същества не се виждаха. Може би бях попаднал на горски таласъми?

С напредването на времето топлите лъчи на слънцето започват да гаснат, а на тази надморска височина се усеща лек хлад. По широк и каменист път се добирам до местност, наречена "Йорданови ливадки", но оттам нагоре ориентацията по джипиес е доста трудна. Попаднал съм на някакво странно място, каращо стрелката за посоката на джипиеса да подскача и да се върти като луда във всички посоки. В местността има няколко дървени къщички и чешма, но целта ми не е да се отказвам още в началото на пътуването и да се приютя някъде на топло и сигурно, а да се ориентирам и да изляза на горската пътека за Шешкинград.

Губя ценни двайсет минути, щурайки се напред-назад по горските пътечки, докато най-накрая не откривам правилната, която ме води право през гората. С изкачването на поредния склон се натъквам и на първите неразтопени преспи сняг, а километър по-напред вече се движа по хлъзгава снежно-ледена покривка, по която се хързулвам на няколко пъти, но без сериозни наранявания.

Не след дълго ме връхлитат и типичните за месеца мъгли и студ, които ме принуждават бързо-бързо да опъна палатката си на един склон в гората. Свечерява се и вятърът се усилва, а аз хапвам набързо, за да възстановя изгорените през деня калории и се шмугвам на топло в спалния си чувал. Малко съм превъзбуден, за да заспя веднага. В главата ми се въртят какви ли не възможни картини за това дали, с оглед на зимните условия, ще успея да стигна до минното селище и какво ли ще видя там. Предстоеше ми да изживея истински шок!

Следващата сутрин е доста мразовита. През нощта си е повалял сняг, който в комбинация със студения вятър се е натрупал по палатката и е замръзнал. Хич не ми се остава повече тук, затова събирам набързо екипировката без дори да закуся. Рядко ми се случва да не хапна нещо след ставане и ако така се получи, то е сигурен признак, че се чувствам неспокоен. Палатката ми е едноместна и доста лека – с теглото си от 900 грама е идеална за дълги преходи. Разпъването и прибирането ѝ са още един плюс и само след минута вече съм опаковал всичко в раницата. Вече съм готов да продължа!

Изроненият път, по който се придвижвах снощи, е покрит с над десет сантиметров сняг, който дори е имал времето да се втвърди, така че поне в началото ми е лесно да ходя по него. След изгряването на слънцето обстановката внезапно се променя и снегът започва да се размеква, образувайки малки кишовидни ями, в които пропадам под тежестта си. Поради навяванията често ми се случва да потъна почти до коляно, убивайки инерцията си и хабейки повече сили. Личи си, че оттук човешко същество не е минавало скоро. Няма човешки следи, а на места дори камъни и дървета са препречили пътя, правейки го доста труднопроходим.

По следите в снега разбирам, че се намирам в ловната територия на едни от най-свирепите зимни хищници - вълците.

Следващите няколко километра изминавам трудно, пропадайки в разтопените ями, като всяко такова действие задължително е свързано и с подобаваща вербална благословия. Седем километра по пътя вече са ме изцедили, а и ме гони жажда. Не мога да кажа, че снежните преспи са любимата ми напитка, но в този момент това е единственото, което би могло да ми влезе в употреба, затова загребвам с манерката си и я прибирам на топло под якето, за да се разтопи по-бързо. Течността има странно метален вкус, но е по-добре от нищо. След поредният завой разбирам, че съм достигнал до целта си - бариера и табела "Стоп" ме посрещат пред Шешкинград.

Въпреки ремонтираната хотелска база на територията на Шешкинград, тук няма жив човек. Може би някой е имал планове да превърне това пустеещо място в доходоносен бизнес, но си личи, че нещата не са се получили както е било предвидено. Освен това условията са такива, че едва ли някой би дошъл тук през зимата. Първата няколкоетажна сграда вдясно е в по-добро състояние от другите. Личи си по прясно боядисаната входна врата и чистите прозорци. Може би тук са живели последните миньори от селището или пък все още живеят, но пролетно и лятно време, когато престоят в градчето е като истинска почивка. 

По нататък обаче сградите са в доста окаяно състояние, някои дори са на път да рухнат. Придвижването по заснежените улици е затруднено от честите ми пропадания в дупките по изроненият отдолу асфалт. Макар и изронени, някои от  бетонните електрически стълбове стоят прави, но повечето са килнати настрана или са напълно повалени.

Странно е да наблюдаваш разрухата на място, което някога е било пълно с живот. Докато мъжете са се трудили в мината, жените са вършели къщната работа, може би дори нещо допълнително, а децата са посещавали училището. Въобще Шешкинград е бил така устроен, че цели семейства да могат да се преселят тук и животът им да си върви що-годе нормално.

От стари документални кадри се вижда, че тук някога е имало хлебарница, смесен магазин, училище… Имало е разбира се и чиста вода и електричество, които да гарантират елементарни условия на живот на това сурово планинско място. 

В днешно време от всичко това няма и помен. Единствената отключена сграда е триетажен жилищен блок, в който все още могат да се видят предмети останали от някогашните му обитатели.

Отправям се надолу по склона към рудника. Любопитството ме кара да вляза в него и да видя какво ли се крие вътре. Минавам край тухлена сграда с останки от някакви машини, най-вероятно въведени в експлоатация, за да захранват лифта с вагоните, в които миньорите са поставяли изкопаните въглища и са ги изпращали за разтоварване чак горе на хълма. Лутам се в опити да разбера къде се намира рудника, слизам все по-надолу, но не откривам нищо, което да ми напомня на вход. „Може би е бил затрупан?“ питам се, но не се предавам.

Прекарвам още цял час в безплодни опити и се отказвам заради напредващото време. Остават ми само четири часа, за да извървя път, който по принцип би ми отнел над пет. Този час прекаран в търсене може би ще ми изиграе лоша шега и няма да успея да хвана обратния влак, затова бързам, избирайки да мина по същия път, по който съм дошъл.

Движа се доста добре в първите няколко километра, когато попадам на полускрита в снега табела, указваща ми по-кратък път, по който има шанс да стигна до Твърдица точно навреме. Колебая се за кратко понеже не познавам „новия“ път и не зная какво да очаквам, но решавам, че с оглед на напредващото време не мога да рискувам и тръгвам.

Преспите тук са значително по-дълбоки. Оказва се, че пътят не е асфалтов, а горски и съответно затлачен с шума, дървета и сняг. Обратният ми преход започва кошмарно! В следващият час не съм напреднал кой знае колко заради постоянното ми затъване. На ръба съм да се откажа и да се върна обратно. Проблемът е, че вече съм извървял поне километър и още толкова назад ще ми коства поне час и неимоверни усилия – лукс, с който не разполагам точно в този момент. 

Стискам зъби и въпреки натрупалата се умора продължавам да си повтарям, че най-лошото вече свърши. Само дето това далеч не е така… Следващият участък не е толкова заснежен, но пък за сметка на това е заледен и леко стръмен. Движа се бавно, на моменти почти на четири крака, като тук-там се хващам за някой клон, за да се дърпам напред само и само да не остана на едно място и да измръзна. Стъпка след стъпка,  метър по метър и това препятствие е преминато! Оттук започва слизане към по-ниската част на гората, където снегът малко по малко се стопява.

Студено е, но вътрешно сякаш не го усещам. Напълно съм изгубил представа за времето. Движа се, спъвам се, почти падам, но вървя ли вървя с една-едничка цел в главата си – да стигна жив там, накъдето съм се запътил. Пристигам на гарата в Твърдица цял час преди влака, но за мен времето сякаш е спряло. Сякаш само допреди малко бях в Шешкинград, градче-призрак изчезнало от картата, за което най-вероятно няма да чуете да се говори много.

Влакът пристига и от него слизат няколко души с раници и зимна екипировка.

– Прощавай! – казва единият от тях, щом ме вижда. – За хижа Чумерна накъде?

– Вървете към най-самотното място на света! – отговарям му преди да се кача на влака. – След него хижата ще ви се стори като втори дом!