Три дни, Три планини - Беласица от Приказките, Изумрудената Славянка и Пирин на Боговете

Далеч съм от мисълта да поставям рекорди. Но понякога планинските висини ме влекат прекалено силно. Така се случи и през миналогодишното лято. Музата ме бе налегнала и нямаше по-добро място за бягство от горещините от високите български планини.

Три дни, Три планини - Беласица от Приказките, Изумрудената Славянка и Пирин на Боговете

Пристигаме късно в Беласица. Хижа Конгур. Там сме спали и през сурови зими с по два метра сняг навън. Сега бе юли, планината бе коренно различна и ни очакваше с трепет. Ние – също. Криволичим почти час по черния път до хижата, уморени от път. Най-после виждаме светлините й. Домакините ни посрещат, а ние се отправяме по леглата скоростно.

Ден 1. Беласица от приказките

Свежо утро, лека мъгла, планински хлад…неописуемо… Закусваме с по една тлъста мекица и се качваме на раниците. Целта ни е първенецът на Беласица – Радомир. Движим се с бодро темпо. В долината под нас все още няма видимост. Всичко е мъгла. Но свежият въздух и липсата на слънце са в наша полза. Набираме височина уверено. Толкова много обичам Беласица. С тая мощна снага, простираща се чак до Тумба и отвъд – докъдето ти стигат очите. Впечатляващо е… В една късна есен преди години, точно под Тумба падна такава мъгла, че ако бяхме без gps, със сигурност щяхме да се загубим. Дезориентирахме се жестоко. Сега е друго – мъглите са рехави, ей го къде е Конгуро – виждаме стария граничарски пост на върха.

Горе почиваме за кратко, любуваме се на Керкини и Струма и си спомняме за пеликаните в езерото. Ще ходим да ги навестим някой зимен ден. Спускаме се в седлото западно от Конгуро и продължаваме към целта, подсичайки Пункова скала и Дебело бърдо. Вече сме в изгодна за гледки позиция, а и мъглите се вдигат. Цялата долина на Струмица, Огражден планина, Славянка, Пирин – всичко блести и ни притегля към себе си. Оп, Славянка – там сме утре!

Преди обяд се качваме на Радомир. Лудница. Духа вятър, студено е. Намираме завет и полягваме на меките чимове, за да сме на завет. Ядем огромни боровинки. Потегляме обратно, защото застояването започва да охлажда телата ни. Каква разлика в температурите само – поне 15-16 градуса по-студено от вчера.

В късния следобед се добираме до Мелник. Там възстановяваме сили в приятна механа с руйно вино и тлъсти мръвки. След вечеря се изкачвам да снимам мелнишките пирамиди. Тръгнал уж на шега, за 15-20 мин, оставам в захлас и нямо съзерцание по сипеите повече от два часа. Вечерта е неописуема. А от руините на крепостта на Деспот Слав мога да наблюдавам едновременно и миналото, и бъдещето – и Беласица, и Славянка.

Спим като къпани.

Ден 2. Изумрудената Славянка

И тук сме били в други сезони, в тъмни доби, в студени нощи. Преди години правихме нощен преход от Парил до върха. Тоест, беше си опит за нощен преход, защото в 1 часа след полунощ стана прекалено диво и студено, та се наложи да легнем и да дремнем в стария ловен заслон недалеч от Парил. И добре, че стана тъй. Кучето ни усети шум, докато хъркаше под пейката, та светлината на челника ни освети мечка с малко, ядящи малини пред заслона. Тогава спахме до 6 и се качихме на Голям Царев връх. Оттам – до Гоцев. Но това си беше брутален преход. А в съчетание с недоспиване, глад и горещина си беше убийствено.

Сега бе друго. Решихме да се качим до върха откъм хижа Извора. Ей, че чуден маршрут. Стръмен, но умерено. И пълен с малини и ягоди. Не усетихме как се качихме до горе за около три часа. Но на Гоцев бе много студено. Стояхме изключително кратко време. Няколко кадъра за спомен, няколко срещи с берачи на алиботушки чай и обратно към ниското и горещината. Колкото и да бягаме от нея, в един момент винаги я търсим!

Следобед пристигаме на Папаз чаир. Там ще спим, защото утре идва ред на…

Папазчаир е чудна местност. И много добър изходен пункт за доста маршрути. Заплювам си няколко интересни връхчета в околовръст. Ще ги катерим по-натам. Сега почиваме, за да имаме сили за ден трети.

Ден 3. Пирин на боговете

Каквото и да говорят за него, наистина си е божествена планина. Южната част не е толкова висока, но гледките са велики. Днес е последният ни ден и някак си, хем сме настроени за прибиране, хем не ни се иска да се разделяме с високото, с неопетненото, с вечното.

В ранни зори сме на път за връх Ореляк. Може да се познае по телевизионния ретранслатор, който се вижда от десетки места и е добър ориентир за хора, които не познават планината отлично. Върхът през зимата е много суров. Снегонавяванията достигат до 3-4 метра, а ураганните ветрове са ежедневие. През лятото е друга бира.

Ореляк е най-високият връх в Среден Пирин (2099 м). Изправен е като стожер над околните низини и по-ниски върхове, въпреки че има не малко събратя край себе си, високи около 2000 м. Върхът е с форма на пирамида, а западният му склон е с наклон, близък до този на правия ъгъл. Дъното е някъде дълбоко в долината на Пиринска Бистрица.

Любуваме се на буковата гора, която, от високото изглежда почти непроходима. Дочуваме рев на сръндак, вероятно търсещ своята половинка из тази неизбродима шир. Поемаме обратно към хижа Попови ливади. От югозапад времето се разваля. Иде нова порция дъждовни облаци, които, за щастие ни заобикаляха през изминалите три дни. Сега, дори да завали, вече нищо не ни притеснява. За три дни се докоснахме до три велики планини български, бяхме близо до боговете и попихме от тяхната мъдрост и непреходност. Сега бе време за завръщане у дома и за…планирането на нови приключения, разбира се.